Д-р Николай Михайлов в интервю с Цветанка Ризова в Би Ти Ви.
Цветанка Ризова: Какво се случва д-р Михайлов?
Д-р Николай Михайлов: Това е интересен въпрос, който, ще си призная, ме изненадва леко. И леко ме стъписва. Какво се случва? Мисля, че сме в една пауза с неизвестни, много неизвестни. Наистина. Има една неяснота, на едно гражданско предприятие, на изхода на това гражданско предприятие, не е ясно какво се случи в резултат на тази изсипана на площада човешка маса. За пръв път, по-скоро човешки индивидуалности да кажем, отколкото маса, защото то не е колектив, а отчленени лица. Това за пръв път се случва . Хора, които не са групирани по партиен признак, нямат някаква родова характеристика на дисквалифицирани или просто принадлежащи към политическа партия и т.н. Поне проформа е така. Декларативно е така.
Макар че вътре доминират определени направления по партиен признак. Но тези хора се явиха за пръв път от началото на българската посткомунистическа революция, да кажа така, след 1989 г. за да заявят гражданска воля за промяна. Първите дни на този протест волята беше някак си по-радикална и на мен лично – по-симпатична.
Ще кажа защо.
Защото хората бяха много дълбоко органично скандализирани от феномена Пеевски. И от дързостта на това управление да го построи на такава позиция в ДАНС. Което си беше чист абсурд. Този абсурд сам по себе си не е толкова интересен. Интересен е, че той проявява манталитета на една власт, която сякаш, и това бе генералното подозрение, властва някъде назад в годините и характеризира мъчния период на прехода. Проявява неговия дълбок секрет, а секретът му е, че всяка политическа власт, всяко управление, има един непроявен, непубликуван олигархичен фундамент. Който решава нещата , сменя правителствата, но той е тъждествен на себе си и на собствените си интереси. Пеевски беше Пеевски в предишното управление. Олигархичен гарант на кабинета Борисов.
Сега по идея на Станишев и останалите той трябваше да бъде нещо като олигархичен гарант в друга функция, в друго амплоа на същото управление. Сякаш враговете и приятелите на различни управления, са в дълбочина тъждествени на себе си. Ще повторя – нещо стационарно, без което не може. Условие, без което не може.
Стана ясно, че тези хора са епифеномен , просто проявление на нещо задкулисно. Това скандализира до дъно хората, които имат рецепти за това, че политическата власт трябва да страни от някакви пределни безобразия. Тя не може да си позволи всичко върху гражданските сетива.
Цв. Р. : Извинете, че ви прекъсвам. Но нима през последните години не са се случвали много безобразия, не са се случвали скандални назначения, не е имало смущаващи колаборации, не е имало престъпни хора, които са се разхождали пред очите ни, облечени във власт? Защо Пеевски се превърна в такъв катализатор?
Н.М.: Нека кажа, че Пеевски придоби заслужено или не, разбира се , до голяма степен заслужено, макар че той беше вторично и допълнително демонизиран, силуетът му стана някак си одиозен, той е в смисъл емблематична фигура на недопустимото на политическа сцена.
И не само на политическа сцена, но и някъде в задкулисието във връзка с политическите процеси , каквато и беше ролята му в миналия кабинет на Борисов.
Този човек е скандален по силата на този контраст, той, който упражнява някаква нелегитимна власт като медиен магнат, беше инсталиран да упражнява така да се каже , власт по линията на националната сигурност и уреждане на фундаменталните очаквания на гражданите за правов ред и някаква относителна нравствена почтеност на обществото. Това , съгласете се, е абсурдно. То е в някакъв смисъл даже трудно да бъде изобретено, ако имаше някаква специален конкурс за това да бъде избран за , абсурд, да бъде предложен.
Цв. Р. : Смятате, че това е заслужения за протеста абсурд?
Н. М. : Мисля, че този абсурд се яви много изненадващо. Той не беше очакван. Вижте, много хора очакваха този кабинет да остане известно време за да свърши работа по реабилитация на обществото от щетите на борисовото управление.
Цв. Р.: Хората очакваха много почтеност сякаш. Да бъде изсипана почтеността. Имаше очакване. Мнозина гласуваха за тази невероятна почтеност, от която се нуждаеха.
Н. М. : Имаше очакване…Може би, не съм сигурен, че това управление специално и в това парламентарно мнозинство, е инвестирано такова очакване. Въпросът е, че имаше една надежда да се свърши работа от Орешарски, който е доцент. С други думи – не е пожарникар. С други думи е някак си, човек с всичкия си. Освен това има и компетентност да свърши работа. Провалът беше спектакуларен. Удивителен. А аз мисля, че не могат да се спасят от ефектите на този провал, тази власт ще понесе своята историческа отговорност на глупава власт. На власт емблематична, консуматор и производител на страшна глупост и ще си замине. Тя не може да удържи властта. Имам един много голям въпрос, да не кажа упрек, към хората, които протестират. В самото начало реакцията беше много чиста, аз бях напълно солидарен с нея и присъствах там в първите няколко дена. По-нататък се разколебах вътрешно. Сега съм амбивалентен да присъствам там.
Цв. Р. : Кое ви разколеба?
Н. М.: Ще ви кажа кое. Първите дни имаха манталитета на отказ да се живее под регламента на една непублична олигархична власт. Първите дни не правеха гражданите разлика между ляво и дясно. Не търсеха партийна диференциация на гражданското струпване там, не се различаваха по партиен признак.
Сега, наистина започна едно преформулиране на този протест доколкото той търси политическата си легитимация и някакъв политически изход от това, което става на площада. И започна да прилича на опит за реванш на извънпарламентарната десница в насипно състояние. Защото тя е това. Тази десница има следната характеристика: нейните фенове от градовете и специално от центъра на София имат една, бих казал, една характерна надменност, едно самочувствие, което е забелязано от критично настроени и проницателни хора от ляво. Забелязаха това. Забелязаха, че тази спокойна, самоуверена и в някакъв смисъл хедонистична гражданска инициатива, инициатива на удоволствието и на доброто прекарване вечер, семейно, дори и с кучетата. Дечурлигата са там, около това има някакви пластмасови тромби, които произвеждат удивителен травматичен звук за ухото и нервно-психичното състояние на децата. Но те са там, защото това е малко или повече шик, то стана нещо като градска мода.
Тези хора не проявяват през угрижените си , натъжени и яростни лица, което е много важно и съществено да бъде така, същинската драма на българския народ – проточения преход, страшната несправедливост, много голямата бедност. Оттук и усета, че има някакъв разпад на протестите на февруарски и юнски.
Такъв разпад има и в дълбочина няма. Защото хората от февруари бяха граждани, започнах да мисля, че бяха малко повече граждани, защото гражданинът е патетично същество. Същество с граждански страсти и не се разхожда така фриволно на всяка цена, защото съдейки отдалече по силуетите на тези граждани, те ще живеят общо взето прилично, при всички обстоятелства на българския злополучен политически преход. Те нямат същински екзистенциални драми.
Те нямат драмата на невъзможност да оцелееш, те нямат драмата на тези, които са самозапалилите се осем човека….
Цв. Р.: Обаче д-р Михайлов, ние винаги сякаш протестираме за сякаш половината несправедливост, така казват и политиците. А сега тези хора , които нямат екзистенциалната драма за оцеляване, не говорят за морал в политиката, но нали тези, които протестираха февруари защото не могат да оцеляват именно поради липсата на морал и норма в политиката. Защото ние не поискахме морал, не спряхме краденето, позволихме да се качват върху главите ни и затова едни някак кретат , а други умират от глад. Това не е ли изкуствено поставяне на барикади?
Н. М.: Вижте какво. Ако на това гражданство сега моралните рецептори са така свежи, така раними, че откликват на всеки скандал, да бяха откликнали на скандала Борисов.
Тука левицата, даже и Мая Манолова, защото тя напоследък проговори този аргумент, накратко, късо и много ефективно. Да бяха се изсипали на този площад , когато не Пеевски трябваше да отиде в ДАНС, а когато Борисов отиде в МВР. И аз бих добавил, когато Борисов стана министър – председател.
Следва.
