Днешните чалга и кич, онази половин книга на година, която си купуваме, няма да се размине така – това е същинският апокалипсис, казва един от най-популярните и превеждани съвременни български автори
Краят на света не настъпи, но Апокалипсисът идва всеки ден в 6 вечерта. Кой е най-страшният ежедневен Апокалипсис?
Все пак това е само заглавие на едно пиеса. Но винаги съм смятал, че истинският апокалипсис е нещо много лично, далеч от фойерверките на онова, което очакваме. Апокалипсисът не е касов филм, блокбастър, мултимедия. По-скоро е минималистичен и ням, беден откъм визия, всекидневен. Може да се случи и в една отделно взета страна, може да е и съвсем индивидуален. Най-страшното в българския му вариант – липса на любопитство към другия, на емпатия и устойчиви ценности. Не изгубване на ценностите, защото кога сме ги имали, а неспособност за дълъг период да градиш в съгласие с другите, в общество. Пълно отсъствие на общество, което прави личните ни апокалипсиси несподелими и твърде самотни.
Има ли вече гражданско общество у нас или още сме граждани без общество?
Има радващи акции и моменти на съпротива, но за кратко, приличат на флашмоб, на ситуационни събирания. Много лесно се разпада гражданското общество тук, сякаш му липсва траене, продължителност, дълга съпротива. За съжаление и медиите не му помагат. Медията живее тъкмо от забравата и нетраенето, от бързото превъртане, от «винаги новото». А ценностите работят в друга посока. Трябва да решим кое ни е важно.
Къде са българските домати днес – по парламента, в шопската салата?
С доматите нещо не се получава в последните години. Нито с тази акция. Нейде в чуждата преса писаха снизходително иронически за българската доматена революция, която всъщност не се е случила. Не става.
В какво се превърна политиката?
Тук всички говорят за политици, медиите от това живеят, но целият този шум всъщност не е политически. Не е разговор за същностното, за полиса. Това е леко безумно. Както и фактът, че с вас не говорим за литература, както би било нормално. Никога не съм бил в политиката, пиша книги, но ние говорим за политика. Ще е много хубаво, ако някой журналист се сети и направи цяло интервю с политик само върху последните тенденции в литературата, класиката и канона, анализ на последните десет книги, които е прочел. Чакам с нетърпение.
Къде са децата ни днес – Гангнам стайл, Дим да ме няма или ….?
Това, в което живеем, е утрешният ад за децата ни. Бездарието на родителите, днешните чалга и кич, онази половин книга на година, която си купуваме, няма да се размине така. Ей това е същинският апокалипсис.
Какво пропускаме да кажем на децата си?
Пропускаме да им покажем как се живее смислено, спокойно, с достойнство. Да им покажем, че човек може да живее така, дори тук. Дано имат повече съпротивителни сили. Защото да си дете в България днес си е изпитание.
В годината на Змията – коя кожа да облечем?
Змията съблича кожите си. Може би това е знакът, който ни дава. Многото кожи ни правят безчувствени. Вярвам в уязвимия човек.
