След разпадането на Съветския съюз и скокът на Китай към капитализъм изглеждаше, че Карл Маркс е мъртъв и забравен, пише журналистът на Time Майкъл Шуман. Конфликтът между класите отстъпи на втори план в ерата на просперитет, свободната търговия и свободното предприемачество, а глобализацията обогатяваше едва ли не всеки – от програмистите в Силиконовата долина до китайските селяни.
„Но сега световната икономика е обхваната от продължителна криза, трудещите се по цял свят страдат от безработица, дългове и стагнация. И вече не е толкова лесно да се отхвърли яростната критика на капитализма, която прави Маркс – твърдението, че тази система, по дефиниция е , несправедлива и ще се самоунищожи“.
Маркс е предполагал, че капитализмът неизбежно ще доведе до обедняване на масите и концентрацията на богатство в ръцете на няколко, че е пълен с икономически кризи и яростни конфликти между богатите и трудещите се.
Според автора, има все повече и повече доказателства, че Маркс се оказва прав: статистиката показва, че богатите стават по-богати, а нивото на доходите на средната класа и бедните не се увеличава.
Така вашингтонският Economic Policy Institute (EPI) открива, че американец, работещ на пълен работен ден, през 2011 г. е печелел средно по 48 202 долара на година, което е по-малко, отколкото през 1973 г..
От 1983 г. до 2010 г. 74% от растежа на богатството в САЩ се пада на най-богатите 5% от населението, а доходите на 60% от американците, напротив, са намалели. В тази ситуация не е учудващо, че в Китай даже е бил съчинен мюзикъл по „Капиталът“ на Маркс.
Всичко това не означава, че Маркс е бил абсолютно прав. Неговата „диктатура на пролетариата“ не се развива както е планирано. Но последствията от нарастващото неравенство са в съответствие с очакванията на Маркс: класовата борба е възобновена.
Работниците негодуват и настояват за справедлив дял от световната икономика. „И в Конгреса на САЩ, и по улиците на Атина, и в цеховете на Южен Китай, политическите и икономически събития са предопределени от нарастващото напрежение между капитала и пролетариата“ – пише авторът, сравнявайки нажежаването на ситуацията с комунистическите революции на ХХ век.
Изходът от тази борба ще се отрази на тенденциите в световната икономическа политика, бъдещето на „социалната държава“, политическата стабилност на Китай, както и на това, кой да е на власт от Вашингтон до Рим.
Авторът дава и конкретни примери: две трети от американците, участвали в проучване на Pew Research Center, считат конфликта между бедни и богати в САЩ за „силен“ или „много силен“, и за основната причина за разделянето на обществото.
„Междупартийната борба за това как да се стабилизира бюджета на САЩ – до голяма степен е класова борба“ – се казва в статията. Консерваторите обвиняват Обама в „класова борба“ с богатите, а те самите всъщност се опитват да прехвърлят разходите към средната класа и бедните.
Междувременно се поставя под съмнение и самият модел на „икономиката с доходи, течащи отгоре надолу“ – представата, че успехът на най-богатия един процент от населението, е за благото на останалите 99%.
Във Франция стана президент Франсоа Оланд, който доказа на практика кредото си „Аз не обичам богатите“.
Но капиталистите нанасят ответен удар: много богати французи напускат страна, като с тя си тръгват работни места и инвестиции.
Следва.
