По делото Йордан Петров срещу България ЕСПЧ прие, че жалбоподателят е бит по време на полицейско задържане и в следствен арест, а впоследствие е осъден въз основа на доказателства, изтръгнати с насилие.
На 24 януари 2012 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург осъди България по поредно дело, включващо физическо насилие над задържан, упражнено от полицейски служители и служители на следствения арест във Варна. Процесуални представители на жалбоподателя са адвокат Стефанова и адвокат Екимджиев от Пловдив. Жалбоподателят е задържан през януари 2001 г. първоначално в Габрово, а впоследствие е прехвърлен във Варна, по подозрение в смъртоносно прострелване на полицай няколко дни по-рано. По време на задържането в Габрово медицинско освидетелстване констатира следи от огнестрелна рана по тялото му, но не и следи от употреба на физическа сила. Според доклада на директора на Регионална дирекция на полицията в Габрово той не е оказал съпротива при ареста и не е бил въоръжен.
Г-н Петров твърди, че в полицейското управление във Варна служителите са го изправили с лице, опряно на стената, широко разкрачен с белезници на ръцете. В това положение той е държан дълго време, докато накрая припаднал. На пода полицаите започнали да го удрят и ритат, като искали да подпише самопризнания, че е прострелял техния колега, че се е занимавал с въоръжени грабежи и че е участвал в убийство. Впоследствие той е бил ритан и удрян в главата и от служители на следствения арест във Варна, където е бил преместен на следващия ден. Неговите наранявания са констатирани в медицинско удостоверение, извадено четири дни след задържането.
По време на един от разпитите, докато е задържан, той прави самопризнание, че е прострелял полицейския служител. Впоследствие е осъден на доживотен затвор без право на замяна, въпреки че частично се е отрекъл от показанията си по време на съдебния процес, заявявайки, че са били изтръгнати с насилие.
Г-н Петров отправя жалба за насилието върху него до Военна прокуратура, но тя отказва да образува досъдебно производство, като се мотивира, че използваната физическа сила е законна, с цел задържане на потенциално опасен заподозрян, който е отказал сътрудничество при задържането.
Жалбоподателят също така се оплаква, че е бит от конвоиращите го служители три години по-късно по време на конвоирането му за едно от съдебните заседания. Той подава оплакване до Военна прокуратура и за този инцидент, но и това му оплакване е отхвърлено с мотива, че силата била законно използвана за справяне с неговото агресивно поведение.
Жалбоподателят, който изтърпява наказанието си във Варненския затвор, се оплаква на отделно основание от материалните условия в него. Той твърди, че хигиената в затвора е на много ниско ниво, че има хлебарки и плъхове, храната е недостатъчна и с лошо качество и че в килиите няма течаща вода и тоалетна.
ЕСПЧ намира нарушение на член 3 от Европейската конвенция за правата на човека по всички оплаквания за физическо насилие от страна на полицаите, служителите на следствения арест и конвоиращите. Той изтъква, че българското правителство не е дало задоволителни обяснения за произхода на установените сериозни травми на жалбоподателя и че, дори ако се допусне, че в някои случаи е имало нужда да се използва сила, тя е била несъразмерна.
Съдът също така намира нарушение на член 3 от Конвенцията заради неадекватните разследвания на инцидентите, последвали жалбите на г-н Петров. Той оценява условията във Варненския затвор като унизителни и намира нарушение на член 3 от Конвенцията и по тази причина.
ЕСПЧ намира и нарушение на правото на г-н Петров на справедлив процес по член 6 от Конвенцията поради това, че Апелативният съд и Върховният касационен съд са взели предвид неговото самопризнание, изтръгнато с малтретиране. Използването на изтръгнати по този начин самопризнания, според Съда, „разрушава, само по себе си взето, справедливостта на процеса”.
ЕСПЧ осъжда България да плати 10 000 евро неимуществени вреди на жалбоподателя и 6 650 евро разноски по делото.
