Върховната поезия – е не само наслада за душата, но и неврофизиологична тренировка за мозъка. Изследователи от университета в Ливърпул (UK) направиха доста необичаен (но лесен за изпълнение) опит: те наблюдавали мозъчната активност на хора, които четат произведенията на Шекспир, Уърдсуърт, Т. С. Елиът и други светила на английската поезия.
Изследователите са анализирали как мозъка реагира буквално на всяка дума, като обръщали специално внимание на това как той се справя с необичайни фрази, синтаксис и т.н. За да видят как той ще работи с обикновен текст, класическите произведения се трансформирали на обикновен език и се давали на участниците в експеримента да ги четат отново.
Както се оказало, висшата поезия предизвиква извънредна стимулация на мозъка – обработвайки необикновена дума или обратно, мозъкът не се връща към предишното си състояние, а запазва допълнителен импулс, който подтиква четящия да продължи четенето.
Четенето на поезия, според учените, активира дясното полукълбо на мозъка – тази неговата зона, която е свързана с автобиографичната памет. Тоест четящият отново се връщал към своя предишен опит, преформатирайки го в съответствие с новите литературни и естетически преживявания.
А четенето на същите тези творби – „Отело“, „Крал Лир“ и „Макбет“, но преразказани на обикновен език, не предизвиквало увеличение на мозъчната дейност. Например, когато епитетът на Шекспир „безумен“ (по адрес например на вятър) бил променян на „бесен“, мозъкът го възприемал като нормален, но именно шекспировият епитет карал нервната система да се мобилизира и да се опита да разбере какво прави думата.
Любопитното е, че тази стимулация е продължила по-дълго от четенето на самия текст , което значи, че умът с голямо внимание се отнася и към последващите думи. Резултатите, получени от изследователите ще се представят на Северноанглийската образователна конференция, която ще се проведе в следващите няколко дни в Шефилд.
Ако висшата литература наистина стимулира мозъка и помага за преоценката, актуализацията на собствения опит, улеснява създаването на нови емоционални връзки в него, защо не се използва същата тази литература за терапевтични цели – например, някои личностни разстройства?
Изследователите обещават да проверят тази възможност, както дали няма да се появи подобен ефект и от прозата. В експериментите се използват само поетични текстове, така че сега чака реда си и Дикенс.
А и литературоведите може да имат полза от такива изследвания: представете си една машина, която според тези мозъчни сканирания ще определи стойността на книгата – как вълнува (или не вълнува) човешкия мозък.
Guardian
Бел. ред. Сега вероятно на всички ще е ясно, защо няма умен почитател на чалгата.
