По дълга, дива, изморителна пътека вървял човек с куче. Вървял той, вървял, уморил се, кучето също се уморило. Изведнъж пред него – оазис! Красива порта, зад оградата – музика, цветя, ромон на потока, с една дума, почивка.
– Какво е това? – попитал той портиера.
– Това е раят, ти си умрял, и сега можеш да влезеш и да си починеш истински.
– А има ли вода?
– Колкото искаш: чисти фонтани, прохладни басейни…
– А храна има ли?
– Каквото и колкото искате.
– Но с мен има куче.
– Съжалявам, господине, с кучета не може. Ще трябва да го оставите отвън.
И пътникът си тръгнал .. След известно време пътят го завел до някаква ферма. На вратата също имало портиер.
– Искам да пия – казал пътникът.
– Влезте, има кладенец в двора.
– А кучето ми?
– Близо до кладенеца има поилка.
– А да ям?
– Мога да ви сложа да вечеряте.
– А кучето?
– Има кости.
– Какво е това място?
– Това е раят.
– Как така? Портиерът на Двореца наблизо ми каза, че раят е там.
– Той лъже. Там е адът.
– Как така вие в Рая го търпите?
– Това е много полезно за нас. В рая влизат само тези, които не захвърлят приятелите си…
