Учените са открили в геномите на хамстерите специфичен набор от гени, който контролира дължината и размерa на дупките, които тези гризачи копаят под земята, a повредата на тези участъци в ДНК води до загубата на способността им да копаят дупки, се казва в статия, публикувана в сп. „Нейчър“.
Много гризачи, включително плъхове, къртици и мишки, живеят в сложни и дълги системи от дупки, които те копаят в търсене на храна, или преустройства на дома. Често в подземните „дворци“ на гризачите има няколко отделни „стаи“, които играят ролята на „спалня“, хранителен магазин или тунел, през който животното се спасява от наводнения или хищници.
Група от генетици, водени от Джеси Вебер от Университета на Тексас в Остин (САЩ) са открили, че в генома на гризачите има специална „програма“ за изкопаване на дупки, наблюдавайки поведението на крайбрежните хамстери (Peromyscus polionotus) и родствените им еленски хамстери (Peromyscus maniculatus ).
Както обясняват учените, тези видове гризачи следват две напълно различни стратегии за копаене на дупки. Крайбрежните хамстери предпочитат да живеят в комплекс от дупки с разклонени канали, спални „стаи“ и спасителни тунели, докато техните братовчеди живеят в сравнително кратки и прости тунели.
Вебер и колегите му забелязали, че дължината на дупката, нейния размер и обща „архитектура“ по същество е една и съща за всички крайбрежни хамстери, независимо от областта, в която живеят. Освен това, гризачите копаели тунели и в лабораторията, ако в тяхната клетка има подходящи условия за „строителство“ – купчина пясък или друга мека почва.
Учените предположили, че причината за подобно поведение на гризачите може да е някаква генетична „програма“, която кара хамстерите да намират подходящо място и да си копаят за жилище. Учените са тествали тази хипотеза, кръстосвайки бреговите и еленските хамстери и наблюдавали поведението на тяхното потомство.
Експериментът показал, че дупките на гризачите хибриди е нещо средно между сложните тунели на бреговите и простите тунели на еленските хамстери. След като се убедили в наличието на някаква генетична „програма“ за строежа на дупките, авторите се опитали да я намерят, като сравнили геномите на няколко поколения хибриди и техните „чисти“ родители.
Оказало се, че програмата за изкопаване на дупки е своеобразен генетичен „конструктор“ от няколко фрагменти на ДНК, които са свързани помежду си. Според учените, добавяне или премахване на един от тях води до големи промени в стратегията за изкопаване на дупки, следвана от гризачите.
Така добавянето на едно допълнително копие фрагмент от ДНК, който учените успели да изолират, увеличавало средната дължина на тунела с 3 см. Отстраняването на друг участък в ДНК водело до това, че гризачите забравяли да си построят спасителен изход.
Вебер и колегите му смятат, че подобни генетични „програми“ може да присъстват в геномите и на други гризачи, които могат да копаят комплекс от дупки.