И така – очакваният и предварително режисиран скандал е вече налице: естествено пак СРС-та, изпаднали незнайно откъде и донесени незнайно от кого… при секретарката на Явор Дачков, зам. главен редактор на в. „Галерия“, под формата на флашка. В професионален подбор, съдържащ сериозен скандален потенциал, равностоен на няколко тона тротилов еквивалент. И със съответния стратегически прицел: вицепремиерът Цветанов, естествено – както и можеше да се очаква от един октоподен вестник.
Ако обаче си мислите, че Алексей Петров си връща за ареста и унижението да бъде показан на цяла България проснат на пода и под дулата на маскираните барети – лъжете се. Няма лични мотиви в този компроматен удар под пояса. Няма лични мотиви изобщо в компроматната практика по български лиценз.
Случилото се е част от дългосрочен политически сценарий – пряко свързан с предстоящите президентски и парламентарни избори, но далеч не изчерпващ се само с тях.
От червен сценарий, имам предвид. Който между впрочем е разработван на „Позитано“ 20 и на „Дондуков“ 2 от няколко месеца насам. Този именно сценарий предполагаше изключително остра компроматна атака срещу Цветан Цветанов веднага след нова година.
Целта е очевидна. Да бъде срутен до основи неговия авторитет и да бъде предварително изхабена възможността той да бъде кандидатурата на ГЕРБ за президентските избори.
Това обаче е само единият аспект от започналата атака. Другият е – провала на Цветанов да бъде използван и като тояга, размахана към Бойко Борисов, за да бъде направен той по-сговорчив.
Не случайно между компаниите, над които вътрешният министър уж бил разперил чадър, се промъкна името на „Лукойл“. При много добре известните близки отношения между Бойко Борисов и Вальо Златев едва ли някой би бил толкова наивен да си представи, че това може да бъде самоинициатива на Цветанов, осъществена зад гърба на неговия шеф.
… Целта на този сценарий? Също е достатъчно очевидна: да се състои онзи 0,01% вероятност, който самият Бойко Борисов си остави като възможност за участие в президентските избори. Поради една основна причина: тъй като за всички е ясно, че няма кой друг да спечели тези избори освен ГЕРБ, то минималната политическа полза би била да бъде засилен сегашният премиер по президентската писта.
Тоест от едно абсурдно битие – това на министър-председател, да навлезе в друго, още по-абсурдно битие – това на държавен глава.
Защо обаче? Защо червените да предадат предварително битката за президентския пост? Защото така или иначе ще загубят тази битка, ала поселвайки Бойко Борисов на Дондуков 2, ще спечелят войната.
Защото те не искат не президентския пост, искат властта – изпълнителната власт – още на следващите парламентарни избори.
… Бойко Борисов няма да им пречи особено много. Като държавен глава ще може да се кипри колкото си иска, да си играе благотворителни мачлета и превръща България в един безкраен виц, но няма да пречи – особено при разпределението на държавната баница.
След отстрелването на Цветанов той всъщност не би имал избор. Кой от скамейката става за подобна цел? Става един единствен много силен играч, чиято ангажираност с ГЕРБ е доста съмнителна – става дума за Кристалина Георгиева, но тя пък не е живяла през последните пет години в България и следователно не отговаря на конституционните изисквания.
Друг кой? Вероятно в сметките влиза и Йорданка Фандъкова – само че с нея ГЕРБ не би спечелил изборите самостоятелно – и би се наложила подкрепата на ДПС, която Доган между впрочем отдавна анонсира.
Същата би се наложила и при която и да е друга кандидатура – с изключение тази на Бойко Борисов. Само че от тази подкрепа до нова версия на тройната коалиция има само една крачка – която на следващите парламентарни избори несъмнено ще бъде направена…
… Но големият въпрос тук е другаде. Той е в това доколко този сценарий е само червен – и доколко някои от замесените в него фигури не са го приели вече и за свой.
Бойко Борисов например. Дали пък сценаристите не са имали предвид, че тяхното активно мероприятие може да се окаже спасителен и за него изход?
При подобна хипотеза всичко си идва по местата. Нужна е фигура, която да обере всички компроматни залпове и всички удари под кръста, да бъде изхабена и изоставена – и това, естествено, е Цветан Цветанов. Той ще бъде пожертваната фигура, офицерът, хвърлен на лъвовете.
Бойко Борисов е играчът на резервната скамейка, скритият коз, който ще бъде хвърлен в посления момент и със съответното оправдание – на ползу роду. Ще стане президент, след което ГЕРБ ще се скапе от собствените си вътрешни противоречия – както се скапа и НДСВ, когато Симеон Сакскобургготски изчезна от сцената.
Само че забележете – не веднага! Не веднага – защото още не е изобретен необходимия ерзац, който да заеме опразненото от тях пространствмо в политическия спектър. Герберите ще спечелят и на следващите парламентарни избори някакви гласове, но съвсем недостатъчни, за да образуват правителство.
И за да останат на власт – понеже властта е хубаво нещо – ще кандисат на каквато и да е коалиция.
Та това е царския гамбит, който би могъл да бъде направен от Бойко Борисов. Да пожертва Цветанов, да спечели президентския пост, да обърне политическия гард, а България да върви по дяволите. Дали му се върти в главата? Кой знае… Но във всеки случай се върти в нечии глави – и ако не той е играчът, то това означава само, че него го играят…
… Безкрайно интересно: кой ли ги е разпоредил все пак тези СРС-та, които според него били законни – след като прокуратурата не ги е получила, а службите не са ги унищожили в десетдневен срок, което е задължително според закона?
Интересно – дали пък българският премиер не иска да каже, че той е разпоредил да се слушат всички негови министри (впрочем той изрече това дори буквално) – с което чисто и просто се е поставил над закона, който допуска подслушване само при наличие на тежки престъпления? В случая прочее имаме два избора – или ни управляват престъпници, или техния шеф е престъпник…
Но има за съжаление и нещо друго, за което пак няма обяснение. И трите разговора са водени от о.р. ген. Ваньо Танов – който повече от категорично дава да се разбере, че знае, че е подслушван. И трите разговора обаче представляват на практика негов монолог: участието на неговите събеседници в тях е минимално. На практика генералът изплаква своите терзания като шеф на митницата – и топи целенасочено за всичките си неблагополучия вътрешния министър Цветанов.
Прави го – забележете – знаейки, че го слушат, като очевидно би могъл да си представи и как могат да бъдат използвани неговите думи. Случайно ли е това? Плод на емоционална реакция?
За старо ченге като ген. Танов това ми се вижда – меко казано – малко
ИЗТОЧНИК : Едвин Сугарев – svobodata.com