А наистина ли българите в чужбина трябва да имат право да гласуват?

Напоследък около изборния закон в така наречения „български политически живот“ цари пълно безумие. Незнайни „представители“ на българите зад граница пишат петиции. Изчезналите протестъри отново изпълзяха и също вдигат шум „демокрацията“, „нашите братя зад граница“ (а казваха, че ги били нахранили обилно на държавната софра и вече щели да си мълчат!) Плевнелиев налага вето. Патриотите заплашват, че ще бутнат кабинета. Ондбудсманът щял да сезира Конституционния съд. Бойко Борисов се върти около казана и допринася за общия нездрав шум по веригата – „Аз съм против, ама … Аз съм за, но …“ Накратко – „Имам мнение, но не съм съгласен с него!“

Цветан Цветанов гали по козината недоволните – айде де, не се цупете, сега ще отхвърлим ветото, а после ще измислим нещо, ще нагласим нещата. Хем ще го отхвърлим, хем ще го приемем!

 

Направо тържество на политическата мъдрост и  принципност! Къде е основата на тази нездрава баталия?

 

От една страна, голяма част от политическите партии  имат обосновани предположения, че все по-трудно могат да прилъжат избирателите в страната да им гласуват.  Съответно, с надежда се обръщат към тези, които имат фрагментарни впечатления, носталгично-емоционални нагласи и … просто не са сърбали попарата на властвалите.

 

От друга страна, очевидно е налице и обоснованото предположение, че масовото гласуване в Турция може да послужи за намеса на тази страна във вътрешния политически живот на страната ни. Това естествено не е желателно. Не че нямаме „обосновани предположения“, че други страни не само се месят, но и активно кадруват в политиката и кабинета. Но пък и Турция …. Вече ни идва много! Нещо трябва да се направи!

 

И почват да го правят.

 

На практика се опитват да решат нерешимата задача как да обявят едни българи за „по-българи“ (гласуващи за нас), а други българи за по-малко българи (без възможност да гласуват защото „гласуват неправилно“). И ще го направят! Без свян, с оглед политическите си интереси и естествено в името на демокрацията и пластичните „евро-атлантическите ценности“.

 

И в целия този тюрлю-гювеч никой не зададе въпроса – А бе, наистина ли искаме да дадем същите избирателни права на хората, които живеят извън България, както на тези, които живеят тук? Нормално ли е човекът, живеещ там –  в Цюрих, Мелбърн, Торонто, Чикаго –  да има право да определя живота ми тук?

 

Наистина ли признавам правото на сънародника си зад граница да определя в пълна мяра кой ще ме управлява тук? Та нима той ще носи последствията от своя избор. Та нима не е ясно, че за техния избор ще плащаме ние тук, в страната. А няма да плаща той – в Цюрих, Мелбърн, Торонто, Чикаго.  Как така неговото мнение, на човека далеч от тук,  ще има същата тежест както моето – който познавам и жилото, и меда  и на тази, и на предишните управи.

 

Та нима не е ясно, че политиката е дебат за пари. За нашите пари, парите от нашите данъци, на тези, които сме тук – къде да отидат, за какво да се харчат. Политиката е дебат и за заемите и дълговете с които ни товарят, и които ще плащаме ние тук, а не те там!  И моят задграничен сънародник няма място в този дебат – и неговите пари, и неговите данъци, и неговите дългове са там, а не тук! Дали искаме да овластим този, който не плаща, със същите права като нас, които плащаме (често скъпо и прескъпо)!

 

Аз лично смятам, че не е редно!

 

Тук „умните и красивите“ ще подскочат разярени: „Как да не плащат, те годишно пращат 2 млрд. лева; Те са най-големия „чужд инвеститор“ в страната! И разни антидемократи, рубладжии и прочие гадове  искат да  отблъснат „цвета на нацията“ от родината!“

 

Да прощавате, уважаеми, но най-големият „инвеститор“ в България са трите милиона работещи българи, които захранват бюджета на страната с 33 млрд.(!) лева годишно. И дори и да приемем, че част от даренията от чужбина отиват в държавния бюджет чрез данъка върху потреблението (ДДС), то приносът им е в размер от около 400 млн. лева – една десета от процента (0.12%) от това, което ние тук „инвестираме“.  И срещу този скромен принос-инвестиция, искаме да ги овластим да имат същата възможност да определят кой и как да се разпорежда с нашите пари! Тук!

 

Аз лично смятам, че не е редно!

 

Но разбира се, въпросът далеч не е само в парите и приноса. Затова ще дам един прост пример. Сестра ми от четиридесет години живее в Бразилия и е „инвестирала“ в старините на майка ни значителни пари. На мен също е помагала, както съм й помагал и аз, когато мога. Но нито на мен, нито на сестра ми е хрумвало и за миг, че аз мога да се меся в нейния семеен бюджет (кой и как да го управлява, какво да се купи, какви дългове да се поемат),  нито че тя може да се меси в моя.

 

Което по никакъв начин не означава, че не се обичаме, че съм „отчужден“ и „отблъснат“ от сестра си и тя от мен (както твърдят протестърите че ще станело, ако  българите в чужбина нямат възможността да гласуват и да определят вътрешните ни дела). И също както аз, така и сестра ми смятаме, че тя няма морално право да гласува на български избори –  както и аз в бразилските.

 

Така че уважаеми сънародници в чужбина – ако искате да гласувате (и плащате за своя избор) сте добре дошли в родината!

 

А уважаемите политици да имат грижата да накарат сънародниците ни в страната да им гласуват, а не да се държат като престарели мераклии, които вече не могат да хванат мома от селото и търсят да прилъжат някоя отвън – която просто не ги знае!

 

Но най-тъжното не е в олигофреничния „дебат“ около изборния кодекс и лупингите на президент, премиер и партийни лидери. Това сме го гледали много.  Най-страшното е, че нито една партия не се осмели да постави принципно въпроса, с който започнахме – вън от „евроатлантическите“ ценности, партийните интереси и в пряка връзка с морала!

http://glasove.com/categories/na-fokus/news/a-naistina-li-bylgarite-v-chuzhbina-tryabva-da-imat-pravo-da-glasuvat