Какви са днес Божан, Петър, Павел и Елка
ОЧАКВАНО или неочаквано, на тазгодишните матури се падна повестта на Елин Пелин “Гераците”. По презумпция се надигна родителско недоволство, че повестта е неразбираема за учениците, защо изобщо трябва да им се пълнят главите с неща, които в съвременния живот липсват.
Липсват ли?! Хайде да поразсъждаваме. За четящите и мислещите е знайна и повестта, и нейната история. За пръв път вижда бял свят от страниците на сп. “Художник” през 1904 г., а през 1911-а е издадена във вида, в който я четем и до днес. И докато свят светува. В последните десетилетия се прокрадва мнението, че Елин Пелин не е чак толкова значим писател, вменява му се ролята на едва ли не селски дописник. Не мен е съдено да защитавам автора. Един от Големите е, който иска и не го е срам – да го оспорва. В конкретен исторически момент е написана повестта, началото на XX век, когато патриархалните основи се разпадат, когато от селската идилия и от усилния селски труд населението започва да търси своето място в примамливия уж градски дух, градски “сладък” живот и работата в занаятчийниците, манифактурите, фабриките.
Да ви напомня, дето
герак е другото
име на ястреб
И че тази птица е била смятана за символ на божественото, така както борът в двора на семейството на Йордан Герака е именно бор, а не дъб, орех или салкъм, защото е символ на Световното дърво, свързващо земния с небесния свят. В цялата повест символиката е много силна – като се почне от библейските имена на героите – Йордан Герака, синовете му Божан, Петър и Павел, всичко е плод на добре премислено послание към съвременниците и към бъдещите поколения.
Та нищо общо нямало това произведение с нас, викате. На йота не сме мръднали по отношение на разпада. Напротив – надминаваме го в личния си и обществен живот. Йордан Герака е най-богатият в селото, но всичко е постигнал с честен труд. Тежък – на полето, по стоката, без подгъване на крак. Сега забогатели с честен труд – със свещ да ги дириш, но има хора, които с двете си ръце, знанията и ума си все пак са се устроили, така щото да са удовлетворени от усилията си. Няма да плюя младото поколение, вменявайки му непременно кой поема пътя на алчността като Божан, кой “кротко” завижда като Петър и кой хваща лесния път към жълтите павета, дето расте на хляба мекото, а изкушенията за бърза и лесна печалба са повече от житните класове в бащината му нива. Схематично минавам през паралела на новите неизброими братя Гераци.
Те не са символ на божественото, те са обикновени ястреби, хищно дебнещи благинка, постче, партийка, шуробаджанащина, далаверка, комисиона, топло кресло и заветно местенце на завет. Продават бащини имоти или зарязват дядови ниви и стават от граждани, по̀ граждани и от столичани по̀ столичани. Да, съсипано е селското стопанство, и Белчо се гътна след Сивушка, Боне Крайненеца го пребиха за 7 лв. мургави сънародници, баба Марга я изпохапаха до смърт глутница кучета, Елка ще-не,
ще замине за
Испания,
Ило Стърчиопашката прескача от кръстословица в кръстословица, а Захаринчо – дете шикалка работи я като таксиметров шофьор, я като охранител, ако е имал късмет да се докопа до работа. Неотдавна станахме свидетели на брутално убийство на възрастно семейство от Пловдив. С единствен син, който в един момент беше и единственият заподозрян. Старците били мили и кротки, никому лоша дума не са казвали, живеели скромно.
Съседите обаче били свидетели на яростни разпри между тях и чедото им, полицай по професия, заради имотни въпроси.
Води се следствие, няма данни и доказателства, но се шушука, че синът не е невинен. Невинен е. До доказване на противното. В своя защита той изтъква факта, че тъй и тъй е единствен наследник, защо ще убива майка си и баща си, всичко един ден ще остане за него. И в това има резон. Както има и много гаден резон, че някои хора живеят твърде дълго, докато дойде моментът на онаследяване. Казвам го без грам намек за вменяване на каквото и да било.
Разпада се не патриархалната семейственост, баш в България тя е просто народопсихология. Младите живеят при старите, защото са свикнали при мама и тате, но чакат да им отгледат децата и ако може, да ритнат камбаната, когато вече не са необходими. Не слагам, нали знаете, под общ знаменател. Обаче гледам, слушам и това е изводът. Разпада се човечността. Разпада се уважението. Разпадат се изконните отношения между поколенията и вътре в поколенията.
“Гераците” е повест, сякаш писана за вечни времена. Всеки е вперил око в чуждото, всеки налита на “Дай!” и очаква да се домогне до заветното “Вземи…”.
Държавата е разграбена, но земята ни, 1335-годишната, е за всинца ни. За внуците и правнуците ни. Някой да не е съгласен? За морал иде реч, не за имоти. Борът от двора на Гераците е символ на нашия морал, не можете да го изкорените. Но защо сте му обърнали гръб, Павлевци, защо се свивате мижитурски, Петровци, защо вдигате брадви, Божановци? Гордите гераци се превърнаха в амбициозни лешояди. И вият кръгове все по-ниско. Над България, бе, над България!
Маргарита Петкова
https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5530952
