Текстът, публикуван по-долу, е провокиран от наскоро излязъл текст на Милена Фучеджиева – „Отнетата надежда на България“ – и полемизира с част от тезите на г-жа Фучеджиева. Темата за емигрантите, причините, поради които са заминали, и причините за тяхното връщане/не връщане в Родината, са предмет на тази полемика.
„Едно време не можеше да завършиш средно образование, ако не знаеш поне една дузина български стихотворения. После дойде демокрацията и разтовариха претоварените юноши, като забраниха наизустяването на стиховете, които ги формираха като българи. Интимната мисъл на реформаторите изглежда е била да изтрият родовата памет на младия българин и да го преформатират в готов полуфабрикат за грядущия НСР (Нов Световен Ред).“*
За съжаление талантливо написаното есе – спонтанен изблик на дълбоко наранена душевност – на г-жа Милена Фучеджиева потвърждава този тъжен извод.
„Нейният дом, това, което тя нарича дом, е Америка.“ Думи, отнасящи се за дъщеря ѝ. Дали? Но и майката я тегли натам… „След някоя и друга година ще поема пътя обратно за там, защото няма как да я навия да дойде да живее тук за постоянно.“
И какви са мотивите на майка и дъщеря, та да загърбят „гробът бащин, плачът майчин“? Ни повече, ни по-малко „Тук (сиреч в Родината – б.м.- Н.Г.) хората не са такива. Тук те са всичко друго, но не и благородни едни към други. Точно обратното. И това няма нищо общо с политика, а с нещо специфично и неназоваемо, вероятно и невъзможно да бъде обяснено научно, но то е огромната способност и енергия, която българите влагат, за да се мразят и вредят едни на други.“
Значи политиката тук е нипричьом… Странно – ние, които останахме до смъртния одър на Отечеството, а не се втурнахме да спасяваме себе си и да раждаме деца за обогатяване демографията на и без това проспериращи нации, сме „мазало, създадено от националния ни характер“. Щото „Никой не е чак толкова черен, нито пък някой е чак толкова от страната на светлината. Бих казала, че и едните, и другите са взаимно свързано мазало.“
– Госпожо Фучеджиева, знаете ли защо над два милиона напуснаха Родината, за да служат със знанията и уменията си, формирани тук, в „мàзалото“, на други господари, а не на своя Народ? И защо още толкова българи заминаха и с ускорени темпове заминават преждевременно в отвъдното?
Защото една много добре властово, икономически и политически ситуирана прослойка – известна като Номенклатура на Българската комунистическа партия – инициира, подготви и стимулира логистиката на тая незапомнена в българската история бежанска вълна. При това с одобрението, съдействието и съучастието на новия Голям брат, под чието крило Вие и дъщеря Ви сте намерили своята Аркадия.
Впрочем, първи преди 25-26 години натам се втурнаха именно онези гузни кадри на Номенклатурата, които вече бяха успели да пооткраднат някой и друг милион от всенародното богатство. Те не чакаха „зелена карта“ – чичо Сам радушно прие тяхната вноска в банките си, с която си купиха американско гражданство и спокоен живот сред себеподобни край плажовете на Маями и на Западния бряг. Вероятно познавате не един и двама такива „българоамериканци“.
Когато преди сто и три години избухва освободителната Балканска война, хиляди българи изоставят добър живот на Запад, престижна работа, студентска скамейка, и отиват да умират за България. Днес милиони българи изоставят умираща Майка България – „мàзало“ от мерзост, подлост и ненавист на всички към всички, „завист, злоба и непризнаване успехите на другия“ – за да останат завинаги там, „където е спокойно, хората са усмихнати, сърдечни и благородни едни към други“, където “държава с изградени демократични традиции и огромни финансови ресурси дава много по-големи възможности за развитие“. Щото: „(…) и новата геополитическа ситуация на България не е никак съблазнителна. От една страна е Турция, от друга Русия, от трета Америка. А от четвърта – поток от бежанци, между които неизвестен брой терористи.“
Даа, тежко и горко ѝ на България… Но дали става въпрос за същата България, която само за пет години – от 1934 до 1939 – от тотално разорена след пет войни (1878, 1885, 1912, 1913, 1914) се оказа сред десетте държави с най-висок жизнен стандарт в света, и седма в Европа?
Да, същата е, но с една категорична разлика и една безспорно прилика:
– бяха забранени и не функционираха политическите партии;
– Номенклатурата на само една партия – БРП/к, продължаваше подривната си дейност – нелегално.
Е, днес метастазите на тази партия, закрита през 1953 г. ведно със стотици други „остатъци от буржоазни НПО“ (Решение на Фирменото отделение на Софийския градски съд от 10 април 1990 г.: „Преименува БРП/к в БКП, преименува БКП в БСП“), са същността на „българската“ политика. Тази политика, която определяте като част от мàзалото съвременен български манталитет.
Над 100-годишната конспиративна практика на тази Номенклатура е отработила до съвършенство методиката на амалгамиране на лъжата с истина, на представянето на казионното като обществено – независимо дали за добро или за лошо. В тази тънка материя не се свенят да прибягват и наистина прибягват до интелектуалния потенциал на творческата интелигенция – кога чрез метода на тоягата и моркова, кога като пощипват струната на егото на талантливия и недотам творец…
Особено продуктивна се оказа промувираната още от първия ден на т.нар. „Преход“ идея за колективната отговорност:
– „Всички комунисти са виновни – да ги пратим в Сибир!“
– „Лустрация на всички комунисти, милиционери, офицери и агенти на ДС!“
На пръв поглед – антикомунистически подход. Но само за първосигнални мозъци. Както в комунистическата Номенклатура, така и в ДС не всички „ядат доматите с колците„. На „когото трябва“ му е ясно, че Правото не познава т.нар. колективна наказателна отговорност. Да, имало едно време такава, в царството на Иван Четвърти Грозни „круговая порука„, когато неговите опричници избивали цялото село, ако то не предавало доброволно правонарушителя. Тогава – да, днес – не, никъде.
И така, комунистическата Номенклатура, скрита зад фалшивата фасада на колективната отговорност, постигна колективна безотговорност за своите индивидуални престъпници – убийци, грабители на всенародното богатство, унищожители на християнската вяра на българина. Така и до днес – вече с непотично прехвърлената на синове, дъщери, зетьове, снахи, братя, братовчеди, внуци и правнуци, верни шофьори, бодигардове, любовници – политическа, икономическа, съдебна власт… барабар с индустрията СМИ.
Българинът, останал верен на родното пепелище, е принуден да води отчаяна битка за оцеляване. Същевременно няколко милиона външни българи обогатяват други нации с труда и придобитата си в България квалификация, а пъдят като еретична мисълта да се завърнат там, където заедно с нас, вътрешните българи, биха могли да изметат безметежно самовъзпроизвеждащата се престъпна Номенклатура.
Виждате, че няма как да се съглася с Вашите оценки за българина, решен въпреки „Турция, Русия и Америка“ да остане „да се бори кой как може с душманите на народа“.
Няма как и да не запитам – риторично, разбира се – защото сте кристално ясна:
– Поради что, сестро, не предпочитате да сте само гастарбайтери и българи, а не бежанци-емигранти – новоизлюпени „американци“, „германци“, „лихтенщайнци“, и прочие…
Teкст и снимка : http://www.eurochicago.com/2015/12/poradi-chto-ma-sestro/
