Омръзна ми! Дотегна ми! Отвращавам се! Нервирам се! Притеснявям се! Безпокоя се! Да гледам мизерията, която посещава все повече домове. Да слушам напразни обещания. Да се боря за трохи. Да знам, че никой няма да се погрижи за бъдещето на децата ми. Да се моля за по-добро отношение навсякъде, където отида. Да се опитвам да подминавам болката и несгодата… Втръсна ми от всичко това! И аз, като всеки родител, мечтая за просперитета на децата си. Предпочитах те да са далеч от мен, от дома и уюта, които им давам, но да бъдат оценявани и уважавани. Докато не попаднах на едно място…
Всичко, което се случва в държавата ни е страшно, но най-ужасяващото за една майка е да не може да отговори на многобройните детски въпроси. Толкова много „защо” и аз не откликвам. „Защо хората в телевизора са тъжни?”, „Защо онова момченце се е свило до кофата?”, „Защо има толкова много шишета в градинката?”, „Защо хората крещят?”, „Защо не може да купим още шоколади?”, „Защо бабата плаче за стотинки?”, „Защо докторката не иска да ме излекува?” Обикновено стигам до „защото” и нещо започва да ме стяга, а очите на детето продължават упорито да чакат отговор и след това следва ново „защо”. А аз се чудя как да обясня този сбъркан свят.
* Защо има памнетици?- попита ме веднъж.
* Защото ни напомнят за добрите хора, за героите, помогнали на народа ни.
* Тогава и аз искам да бъда герой. Сега има ли герои?
Отново мълчание от моя страна. Измрънках нещо, а детето смръщи вежди. Обида, болка, гняв! Колкото и да се мъчих не успях да посоча един съвременен герой. Оглеждах се, ослушвах се, но безрезултатно. Представете си колко отчайващо е положението, след като не виждаме нищо хубаво, нищо позитивно около нас. Лъжливи политици, техните алчни подчинени и още по-алчни лидери, простовати участници в шоу програми и едно стадо, незнаещо какво точно иска.
Затова тръгнахме да търсим днешните герои. Хората, които ще се борят докрай. Едни великодушни, отзивчиви, разбрани, щедри, почтени граждани на нашата обедняла страна. Планът беше да посетим родните места на нашите творци, прославили родината ни. Направихме маршрут, натоварихме багаж и тръгнахме с надеждата да покажем да децата си днешните герои.
Първата ни спирка беше село Байлово- родното на Елин Пелин. Хубаво, голямо, добре устроено, но все пак толкова различно от онова в разказите. Малкият ни син дълго време чака да се появят Ян Бибиан, Дядо Сечко, Баба Марта, животните от „Дядовата ръкавичка”, куцото патенце и когато така и не видя героите, с които заспива вечер се принуди да тръгне. Щяхме да пренощуваме в Копривщица- град, дал на страната ни толкова творци и народни борци. Сигурна бях, че там освен многото музеи ще видя и свободолюбиви и сърцати хора.
Байловчани ни предупредиха, че пътят нататък е тежък. Е, аз ви казвам, че е кошмарен! Така и не стигнахме до Копривщица, въпреки че ни деляха 70км. Никога не сме минавали по по-лош път. Пътеките на Витоша са в по-добро състояние. Отсечка от 13 км се изминава за не по-малко от 45 минути. Асфалтът липсва, а заради бурите и дъждовете имаше паднали дървета и камъни. Докато се опитвахме да заобиколим кратерите и
огромните ями, докато слушах непрекъснатото мрънкане и оплакване на децата си, докато се подрусвах и главата ми опираше в почти всички страни на колата, отново видях колко грозна е родната ни картинка. Макар около нас да се ширеха гори, зелени ливади и засети поля, аз виждах само един черен път, който се води третокласен. Както по-късно разбрах, тази отсечка между селата Байлово и Смолско не е ремонтирана откакто е направена. Преминаването е опасно и почти невъзможно, освен от любители на офроуд и коли, различни от трактор. Ние бяхме единствените заблудени хора, които минават по този, както изглежда, отдавна изоставен път. Сами, с две ревящи деца, със стара кола, сред нищото. Колата на няколко пъти пропадна в ямите, които в нашата мила страна се считат за път. Накрая старият опел не издържа на изпитанието, наречено българско шосе и ни изостави насред пустошта. Разбрах, че обиколката, на която бяхме тръгнали, няма да се осъществи, защото в цветущата ни държава няма шосета, няма весели житейски случки по тях. Само трепериш за живота си! Около нас имаше полуразрушена висока скала, от която се добива чакъл, каменна кариера, експоатирана от АМ „Хемус” и една малка циганска къща. Все още се чудя как е възможно товарните камиони на въпросната фирма да разрушават настилката (вече в противоположна посока от тази, от която дойдохме, т.е. към гр. Пирдоп) и толкова години да не са ремонтирали и сантиметър от непроходимия път. На всичкото отгоре унищожават природата, върхът, от който добиват материал някога е бил покрит с гора. Хората дори не знаят към кого да се обърнат, понеже имената на собственика и началниците на кариерата не са обявени публично.
Вървяхме до близкото Смолско около час и половина. От мястото, където оставихме колата до селото поне има асфалт. Стигнахме привечер- изморени и притеснени. Не познавахме никого, не знаехме накъде сме тръгнали и кого да помолим за помощ. Озовахме се на място, където няма хотел или къща за гости. Тогава се появиха нашите спасители. Младо семейство приюти съвсем непознати, чужди хора. По-топло не са ме посрещали дори у най-старите приятели.
Понеже не съм сигурна дали новите ми скромни познати ще искат да бъдат герои на настоящия текст, ще ги кръстя Мария и Кирил. С това щедро семейство прекарахме повече от две седмици. И знаете ли, няма и следа от неприлично поведение. Едни интелегентни млади хора, избрали живот на село. Напуснали големия град и възможностите, които им дава, устройли се в родното село и щастливо отглеждат децата си. И двамата с висше образование, и двамата зарязали кариера и пари, защото любовта към бащината земя се оказала по-силна.
Винаги съм свързвала селото с нехигиенични пространства, полуразпаднали се миришещи на животни къщи и липса дори на минимални удобства. За две седмици станах свидетел на почти денонощен труд за парчето хляб, на непрекъснати пречки, съпътстващи земеделската работа, на липсата на почивка и спокойствие. И въпреки това тези хора са по-щастливи, по – усмихнати, по- позитивни от всеки мой познат.
Мария и Кирил са герои! И не защото приютяват и хранят непознати в продължение на две седмици. Те и всички като тях са най-достойните българи, защото отглеждат животни, обработват земята, а децата им привикват и обикват селския труд и по-късно ще продължат нелекия живот на родителите си. Аз и всеки гражданин, който няма никаква връзка със селото, трябва да се кланяме пред такива хора. Това младо семейство не е
единственият пример за истинска сила и героизъм в наши дни. В Смолско срещнах още особени и различни хора, които промениха възгледите ми, които ми дадоха надежда, че скоро нещата ще се оправят.
В селото отдавна няма училище, но читалището и библиотеката все още съществуват, макар и помещавани в полуразрушена сграда с изпочупени прозорци. Там се събират баби и пеят народни песни. Очите ми се насълзиха, докато избирах книга (която ми подариха, когато разбраха, че не съм от село), а те пееха стара българска песен. Сутрин всички се събират на площада, има кръчма и пенсионерски клуб. Там мъжете разискват новините, играят карти или просто почиват на хлад, а жените набират сили с чаша кафе за тежката полска работа. Вечер на пейки пред домовете си те се наслаждават на края на умората си и залязването на парещото ги цял ден слънце. Църквата също е в добро състояние. Една възрастна мила жена посреща християните, поддържа чистота и подреденост и не оставя ден без да се чуе камбанен звън и то без да получава никаква награда за отделеното време. Младият свещеник и семейството му също заслужават похвала за това, което са направили за и в църквата и за плановете им да се устроят за дълго в селото. Така тези хора поддържат едно малко местенце с всеобщ труд и грижи. Не се оплакват, нищо не им тежи, не мрънкат, не се тръшкат, всичко им стига и не искат много. Скромни, разбрани, готови да разделят последния си залък и да споделят всичко, което имат. А най-важното е, че си помагат сами. Виждах как възрастна жена запълва с пясък дупки на главната улица- пречат й, но не чака някой друг да се погрижи. Доброволци се редуват нощем и пазят селото от посегателства и кражби, а не разчитат на полицията. Събират и стотинки за гореспоменатия път, защото никой не заделя пари за техните нужди. Други почистват замърсените места, защото им е неприятно да виждат боклуци. И така сами постепенно ще оправят неуредиците.
Колко е приятно да се говори с тези хора! Природно интелегентни, с някогашен речник и мъдрост, придобита с житейските неволи. Истински, сърцати и велики хора! И все пак няма как да не потрепериш при следните думи:
* Жалка картина, дяца! Всички за работа се молят, а земята пустее.
Толкова истина в две изречения, изречена с голяма мъка. Защото тази осемдесетгодишна баба все още сади зеленчуци, защото белобрадият старец все още пасе козите си, защото всеки ден те са принудени да виждат упадъка на своите мечти, защото това, за което са работили цял живот сега е изсечена гора или ливада с тръни и шипки, или обрасла с акации нива, или срутена плевня, или непроходим двор.
А лудите Мария и Кирил се забутали на това място. Това си казвате, нали?! Аз мисля, че Вазов е по-умен: „Лудите, лудите, те да са живи!” Младото семейство се изхранва от това, което земята и добитъкът им дава. Килограм мляко- чисто краве мляко, се изкупува за 0,60лв. И те се чувстват късметлии. В селото се отглеждат общо 15 крави, 150 овце и още толкова кози. Догодина ще намалеят, на следващата се останат няколко, накрая няма да ги има. Няколко млади семейства се грижат за още стотина овце, крави и кози. Хора като Мария и Кирил, които заслужават почит, уважение, преклонение. Истински съвременни герои. За тях държавата трябва да бъде като майка- да ги подкрепя, да им помага, да прави всичко, за да ги задържи, но досега е била мащеха- стреми се да ги изгони от родния дом. Мария и Кирил не съжаляват за избора си. Техният работен ден
започва в шест часа сутринта и свършва в девет часа вечерта, без почивен ден. Въпреки това те не се оплакват. Казват, че щом има земя, гладът не съществува. Но ние не сме като тях, ние сме амбициозни, искаме много повече от обикновена вечеря и топъл дом. Не сме свикнали да изискваме малко, да се задоволяваме с това, което имаме, все ламтим за още и още, защото съседът има по-хубава кола, защото Драган купува на жена си скъпи бижута, защото Петкан притежава вила на морето, защото Иванови са ходили на почивка в Испания… Тези низки страсти ги няма у обикновените селски души.
Сигурна съм, че ако до Смолско им път, то в селото ще има повече хора като Мария и Кирил. Моето семейство ще бъде първото нанесло се там, ще обработваме земята, ще отглеждаме животни и ще се борим за оцеляването си, както нашите предци.
Ако политиците прочетат този текст, ако съвестта им проговори или просто виждат хубава предизборна реклама и пътят скоро се ремонтира, то, убедена съм, много хора ще се върнат в бащиното село. Хора, които не се срамуват от честно изкарания залък, нито от благородния труд на полето, не се плашат от безпощадния пек и суровите условия.
Пиша всичко това, защото от все сърце искам тези скромни хора да получат поне нормален път. Те не виждат децата си, които не искат да рискуват живота си по този остатък от пътна настилка. Те няма да получат бърза и адекватна полицейска или медицинска помощ. Те не могат дори да пътуват до съседните по-големи населени места. Ако не се вземат мерки, скоро единсвените постоянни жители ще бъдат няколко беззъби баби и куци старци. Защото там, където няма път, няма развитие. Защото живеем в срамни времена, а тези хора са славни.
Често наблюдавам хората и забелязвам как голяма част от тях все мрънкат за нещо, все са недоволни, оплакват се и чакат някой да разреши грижите им. Друг път забелязвам как българинът е спрял да изисква, отчаял се и е приел съдбата си. Затова хората в Смолско ми се сториха толкова различни. Без да изохкат, без стенания и отчаяни вопли те стискат зъби и разрешават всяка пречка.
Та думата ми беше за разрушения път. Както с всичко друго в страната ни, и тук институциите ще обърнат внимание, чак когато се случи инцидент. Трябва ли да се дадат жертви, за да могат тези хора да завоюват правото си да живеят нормално в страната, чиито приоритети са високите депутатски заплати и ниският стандарт на живот. Пътят е направен през комунистическо време. Оттогава изобщо не е подменян. През 2007г. започва ремонт на път III- 6004- Горна Малина- Байлово- Смолско. Отпуснати са 7 800 000 лева! Фирмата изпълнител изрива асфалтът и през 2009 г. ремонтните дейности са спрени и оттогава тези 13км успешно могат да се преминат само с трактор. Причината за прекратяване на вече започналото подновяване, както може би ще се досетите, е липса на финансиране. Изведнъж пари няма. Така казали на търпеливите хорица, които вече шеста година чакат някой да понесе отговорност за „отклонените” милиони левове. Някой преценява, че този път не се нуждае от ремонт, нищо, че свързва столицата със Средногорието, Пазарджик, Панагюрище и околностите, и парите, както винаги, не са похарчени по предназначение. Така минават години на чакане, на запитвания, настоявания, обещания. В началото предизборно се появявали бъдещи политически избранници- трогнати и просълзени, се кълнели, че като дойдат на власт ще изградят нов път. Ама, властта опиянява. Години смолени са прехвърляни от една институция на друга.
Кметовете, считам за уместно да спомена имената им, дано се засрамят- на селото- Вълко Митков и на общината- Цветанка Йотина, вече втори мандат обещават, че в най-скоро време ремонтът се започва. Кога, скъпи управници?! Като стане напечено същите тези загрижени кметове клатели глави и обяснявали, че пътят е републикански и ръцете им били вързани. Но има ли желание, има и начин. На 30.01.2013г. търпението на жителите на Смолско свършило и те организирали мирен протест пред президенството. Дано някой им обърне внимание! Забележете, първият преди масовите протести, но с конкретно искане. Те не викали с цяло гърло „оставка” и „кой”. Мирно и тихо, като истински европейци, изказали мъката си, показали необходимостта от този път и се прибрали с вяра в сърцата. Но нима сте чули за тях?! Никой не отразил протеста им. На него не присъствали платени пияни младежи, викайки „боклуци”. Този протест събрал всички хора, искащи само едно- качествен път. Конкретно, точно, ясно! И големците на жълтите павета пак не разбрали. Единсвената медия, която по-късно се опитала да помогне на хората от Смолско е БНТ с предването „Частен случай”. Хората отново споделили проблема си, но все още чакат някой да се сети, че някъде има българи, които в 21 век не могат да стигнат до столицата, макар и на разстояние от 60км.
Знам, че те не са единствените излъгани и пренебрегнати българи в клетата ни родина, но те са от малкото ни сънародници, които не повтарят постоянно колко тежко се живее в тая загубена държава. Липсва им нормален път и често повтарят, че са готови и сами да ремонтират отсечката, със собствени усилия, труд и време, стига някой да осигури средства. Може би историята на тези хора ви изглежда незначителна в сравнение с опустошителните бедствия, които сполетяха толкова домове. Разбира се, че трябва да бъдем съпричастни към болката на хората, останали без домове. Редно е да се отделят средства за тези райони, но също така е наложително споменатият път да се ремонтира скоро, защото причината тези хора да нямат път не е природата, а безхаберието на нашите избранници. Затова те трябва да понесат вината и поне веднъж да постъпят достойно.
Когато вестници, предавания, сайтове са препълнени със заглавия за олигарсите, които ни управляват, осъзнавам как всичко в тая държава се върти около тези с многото пари. Няма ли да разберем, че колкото и да разискваме грозното състояние на здравеопазването или да се опитваме да разберем защо банките изведнъж станаха нестабилни, или да се чудим дали Михаил Миков е подходящ лидер на БСП, нещата няма да се подобрят. Вместо да обръщаме внимание на работи, които не зависят от нас- простосмъртните, а се решават от алчни мозъци, да подкрепим хора с истинска кауза. Винаги ще бъдем свидетели на игри за напреднали, в които сме само пионки, ще се страхуваме за спестяванията си, ще плащаме сметки за ток, надвишаващи заплатите ни, ще купуваме домати от Турция и телешко от Аржентина, ще се молим на лекарите да ни прегледат, ще взимаме детски надбавки, ненадвишаващи 30 лв., защото това искат високопоставените ни избранници. А пък тези бедни хорица, живеещи в села като Смолско, до които не може да се стигне, ще измрат и тогава, както е казал чичко Сталин: „нет человека — нет проблемы”.
Използвам предизборните надпревари, за да се обърна към всеки един „кандидат за Хамама”, да разкажа как живеят хората на 60км от София, защото животът не тече само в столицата, родни политици. Дори ви предлагам в някой свободен ден, защото не е толкова
тежка задачата да се разхождате до Народното събрание, да се качите на скъпите си возила (платени с труда ни) и да тръгнете към Смолско. Нека видим дали ще издържите на тази разруха, за която носите вина. Не си спомням вие- „гости на държавната трапеза” скоро да сте проявили интерес към обикновеното човешко съществуване. Министрите ни надуто и гордо се перчат. Депутатите, със законите и партиите си, окрадоха всевъзможни фондове и опрапастиха целия народ. Банковите им сметки се увеличават наред с народната сиромашия и хорското нещастие.
Забележителни, скъпи нам управници, трудно може да се открие далавера, в която не сте замесени, толкова неща има да оправяте. Вече не ви вярваме, освен циганите, чакащи 20лв. за правилно отбелязана бюлетина. Задействайте се, долни политици! Поне веднъж направете нещо смислено и полезно. Много ли струва да подкрепите едни хора, борещи се за нормален път от десет години?! Тринадасет километра, които вие избягвате, за които не искате да знаете, защото е по-добре да си купите самолет и да се скриете на остров Бали, отколкото да дадете това, което се полага на шепа безлични за вас селяни. Хайде, къде сте, г-н Борисов, нали правите пътища? Къде сте, г-н Станишев, нали се грижите за пенсионерите? Къде сте, г-н Бареков, нали помагате на онеправданите? Къде сте, г-н Сидеров, нали защитавате българското? Няма ви! Вие целенасочено унищожавате бъдещето ни.
Хората в Смолско са лъгани безпощадно от всички политически групи в продължение на десет години. Сега продължават да слушат дълги заобикалки. Подготвят се за още една битка- следващата им стъпка е блокирането на прохода Гълъбец. Те не са загубили надеждата, хъса и желанието да променят нещата към по-добро. Толкова ли много искат- средствата да не бъдат отклонени за пореден път, дори да се ремонтират по 3-4 км всяка година?! Аз съм убедена, че тези хора ще спечелят борбата, която водят, защото са упорити, настойчиви, непреклонни, несломими, а нас ни сломява мързелът. Досега не съм срещала друга голяма група българи, обедидени, с подобен жар, с подобна решителност. Винаги съм гледала как всичко в тая държава се отлага, а ние нищо не правим, защото нямаме време, сили, нерви, смелост да си поискаме това, което ни липсва. Обхванало ни е всеобщо чувство на безсмислица, не виждаме причина да работим, да създаваме, да се стремим към нещо значително и възвишено. Ние сме и ще си останем бедни, жалки и малодушни, ако не действаме като смолени. Да, тяхната борба е тиха, бавна, незабележима, но я има! Никой не ги зачита, но те продължават. Те са последната останка от нашия прогресивен народ (всъщност, смолени са потомци на Самуилово племе, откъдето идва и името на селото). И ако някой човек, влиятелен или напълно обикновен, чете този текст и усеща чувството на тъга, малоценност, горест, печал, съжаление, болка, то работата ми не е напразна.
Колкото и приятен да беше престоят ни в Смолско, дойде време да се разделим с Мария и Кирил и с всички, които ни приеха като близки приятели. Надявам се един ден отново да видя тези хора, да се зарадвам на топлото им посрещане и да почувствам доброто им отношение.
Упътиха ни и този път минахме по друг маршрут в малко по-добро състояние. Докато се отдалечавахме от любимото село, осъзнах най-горчивата истина. Отново треперех за живота ни, отново се молех старата кола да удържи на пропадането в дупките
и големите камиони да не ни смачкат по тесния път. През този ден мислих само селяните и си зададох въпроса какво ще се случи с всички нас, когато българското село изчезне. Ужасен смут обзема душата ми като си помисля какво ще правим като умре последната селянка, която сади домати и пипер по чукарите, като умре последният жътвар, копач, косач или орач, който живее на нивата. Тогава ще измрем от глад, защото ще изгубим земята, селяните, семето. Един ден ще ядем камъни и пясък, защото няма да има прегърбени баби и разчорлени старци, които да сеят, да копаят и да водят магенцето си. Да знаете, земята не дава нищо даром. Тя иска време, грижи, труд и то здрав, сериозен труд. Може би това време ще дойде скоро, ако нашите управници не започнат да забелязват и изпълняват простите искания на селяните, било то ремонт на отсечка, залесяване или изкупуване на продукцията. Една територия, скъпи политици, може да се превърне в държава, само ако всички нейни жители са обединени, само ако целите на управляващите са свързани с прогреса на народа. Затова, за мен България не е държава, а само плодородна земя, чийто малодушен народ не отстоява и не се бори за правата си. Докато чакаме някой да се погрижи за бъдещето ни, аз ще се моля по стръмните български села да продължават да живеят незабележимите герои, чийто труд никога не свършва. Моля се и за вас, смолени!
Елица Шишманова
