В нощта на 2002 г., когато Луис Инасио Лула да Силва печели убедителна победа на президентските избори в Бразилия, той предупреждава поддръжниците си: „До сега беше лесно. Сега започват трудностите“. И той не греши. Като ръководител на лявата партия на труда, да Силва бе избран за борба с бедността и преразпределение на богатствата. Една година по-рано партията е изготвила документ, озаглавен „Друга Бразилия е възможна“, в който е предизборната му програма.
Атинските вестници след европейските парламентарни избори: “ В шест страни критикуващите неолибералната глобализация, социалистически ориентираните групи получиха двуцифрени резултати, в това число и спечелилата най-много гласове гръцка Коалиция на радикалната левица“.
В секцията със заглавие „Необходим разрив“ се казва: „По отношение на външния дълг, в голямата си част вече частен, ще бъде необходимо да се прекрати споразумението с МВФ, за да се избави икономическата политика от наложените ограничения за нейния растеж и по този начин да се защитят търговските интереси на бразилците.“
Но по пътя към инагурацията на Лула, невидимата ръка на пазара разкъсва неговите предизборни обещания и оставя страната изправена пред последствията от своя безразсъден демократичен избор. За три месеца, от победата на Лула до неговата клетва, валутата пада с 30%, от страната изтичат 6 милиона щатски долара горещи пари, а някои бразилски агенции пришиха на Бразилия най-високите рейтинги за дългови рискове в света.
„Ние сме в правителството, но не сме на власт, – казва близкият помощник на Лула, доминиканският монах Фрай Брето. – Сегашната власт – това е глобалната власт; това е властта на големите компании, властта на финансовия капитал“.
Към днешна дата националните правителства е малко вероятно да разпространят новина, която не е била одобрена преди това от международните капитали и техните пълномощници. Това не е просто кръст, който правителството трябва да носи; ние всички сме приковани към този кръст. Националната държава е била и си остава основното лице на демокрацията. Но като се има предвид мащабът на неолибералната глобализация, държавата очевидно не е това.
„По много показатели корпорациите са далеч по-мощни играчи в световните игри, отколкото нациите – пише Бенджамин Барбър в книгата си «Jihad vs McWorld». – Ние ги наричаме многонационални, но по-точно е да се наричат постнационални, транснационални или дори антинационални, защото те отхвърлят идеята за нации или всеки друг ограничаващ ги във времето и пространството регионализъм“.
Това противоречие не е нещо ново. То съществува в продължение на дълго време, хвърля предизвикателства, но почти не среща никакви пречки за повече от едно поколение, а политическият цинизъм междувременно расте.
„Същността на кризата е само във факта, че старото умира и новото не може да се роди – твърди италианският марксист Антонио Грамши. – По време на периода на „хаос“ се появява голямо разнообразие от болезнени симптоми“.
Неотдавнашният успех на крайно десни партии в изборите за Европейски парламент показа доколко болезнени са станали тези симптоми. И открито ксенофобските партии спечелиха най-много гласове в трите страни – Дания, Франция и Великобритания – и повече от 10% от гласовете в още пет. Значението на тези победи на парламентарните избори с малка реална власт, като се вземат предвид много ниската избирателна активност може значително да е надценена. Партията на независимостта във Великобритания спечели само 9% от гласовете, Националният фронт – 10.6%, датската Народна партия – 15%. Но тази тенденция не може да се подценява. През последните 30 години фашизмът и неговите 57 разновидности се изместиха от маргинална позиция до господстваща тенденция в политическата култура в Централна Европа.
Проблемът в описанието на тези партии като расистки не е дори в това, че е неточно, а че е по-скоро неадекватно. Тяхната привлекателност е отражение на много по-широк спектър от опасения, че нашата политика и икономика са формирани от сили извън нашия контрол. Налице е дрейф към космополитизъм, където преди уверените в своята относителна безопасност, национална идентичност и финансово благосъстояние граждани, се изключват от държавното устройство.
Отговорът на този проблем са расовите въпроси. Но тези тревоги са основателно тревожни. През цялото това време, от протестите в Сиатъл преди десет години до съвременното движение«Occupy movement», левите се борят с все същата криза.
Последните избори показаха по-малко впечатляващи, но все пак значителни успехи на крайната левица. В шест страни критикуващите неолибералната глобализация социалистически ориентирани групи получиха двуцифрени резултати, в това число, и спечелилата най-много гласове гръцка Коалиция на радикалната левица. Те са евроскептици. Въпреки това, те не са мотивирани от враждебност към чужденците, а от стремежа за по-голяма демокрация в ЕС и за по-голяма национална автономия.
„Очевидно е, че <…> национализмът не само не е загубил силите си – твърди Stuart Hall в своето есе «Our Mongrel Selves». – В политически план, това не е непременно реакционна или прогресивна сила“.
Национализмът е полезен на крайно десните за да скрие тяхната расова враждебност, това им позволява да изглеждат по-умерени.
„Нашите хора искат един вид политика: те искат политика от французите, за французите и с французите – казва лидерът на Националния фронт Марин Льо Пен в речта си след победата. – Те не искат да вървят на подадена им отвън каишка. Това което се случва във Франция е само първият знак за това, какво ще се случи във всички европейски страни – връщането на нациите“.
Това е малко вероятно. По какъв начин тези партии ще върнат времето назад и в коя година ще се спрат- е неясно. Нито у десните, нито у левите, решения на кризата няма. Но левите дават голяма надежда за бъдещото създаване на по-отворено общество, както и правото да изграждат своите популистки пълномощия на отстъпления в не най-доброто минало.
Без да имат каквато и да е сериозна стратегия за защитата на демокрацията, десните вместо това говорят за защита на „културата“ – възобновяването на „традициите“, издигнати в статута на „наследство“ и представени като неизменни. И се появява митът за чистотата, на която пречат човешките „замърсители“ – нискоквалифицираните имигранти, цигани, мюсюлмани. Списъкът може да се продължи – запишете в него когото си искате.
„Малцинствата – това е поредица от изблици на неясноти, служещи като връзка между всекидневния живот и бързата му промяна в световен мащаб – пише Арджун Aпадураи в своята книга «Fear of Small Numbers» – тази несигурност се усложнява и от неспособността на държавата да осигури икономически суверенитет в ерата на глобализацията и може да доведе до липса на толерантност към някоя голяма маса от чужденци“.
Целта на такава непоносимост варира в зависимост от контекста – циганите в Унгария, румънците във Великобритания, латиноамериканците в САЩ и мюсюлманите в почти целия Запад. Но реториката и истинския характер на кризата, остават непроменени.
Главните герои са мистични сили, но всъщност историята пише глобалната икономика.
http://www.theguardian.com/commentisfree/2014/jun/02/control-nation-states-corporations-autonomy-neoliberalism