Ами ако след смъртта няма нищо?

Един ден аз ще умра. Но какво ме очаква след смъртта? Душата ми излиза от тялото? Ще видя ангели? Или ще полетя  през тъмния тунел към светлината?

Или ще се осъществи детската ми фантазия  на небето да ям колкото си искам шоколад?

Е, ами ако няма нищо след смъртта? Ако моят свят изчезне заедно със смъртта ми, какво значение има останалия свят?

„За огромна изненада“, казва професорът по философия в университета в Ню Йорк Самюел Шефлер. Той задава въпроса, как бихте реагирали, ако сте разбрали, че скоро след смъртта ви целият свят ще престане да съществува.

Такава формулировка му дава възможност да освети  въпроса с нова гледна точка. Въпреки, че ние знаем, че нашата собствена смърт означава тотален край на нашия личен свят, за нас за изненада е важно да знаем, че след след нас животът на човечеството  ще продължи.

В произведението  Death and the Afterlife Шефлер описва два сценария на умиране. В първия случай изживяваме нормален живот и умираме спокойно, достигайки до преклонна възраст.

За съжаление, животът ни е помрачен от това, че сме научили, че точно един месец след смъртта ни, огромен астероид ще се сблъска с нашата планета и ще  унищожи всички хора на земята.

Е, и какво от това ? Какво означава това за нас, ако в този момент нас няма да ни има? Или не ни е все едно?

Нека си представим, че вие, читателят, сте изследовател и целия си живот сте посветили на изцелението на хората. Но какъв е смисълът на работата ви, ако хората скоро ще изчезнат? Или работите като строителен инспектор, и вашата задача е да  гарантирате здравината на многоетажни сгради, които трябва да служат на няколко поколения, какъв е смисълът в работата ви, ако всички домове ще се сринат скоро?

И ако вие сте писател и се надявате, че четящата публика ще намери вашите книги и след много десетилетия, струва ли си да пишете книги, ако и книгите и читателите ще бъдат изгорени до основи?

Изглежда, че знанието за предстоящия край на света има за вас огромно значение.

Но може би нашата реакция да е  предизвикана единствено от факта, че сблъсъкът с астероида ще доведе до катастрофа и насилствена смърт? Може би ние просто не можем да приемем  мисълта, че нашите близки ги чака такава жестока съдба?

Вероятно обяснение трябва да се търси другаде.

Вторият от предложените от Шефлер сценарии е по романа на Филис Дороти Джеймс „Децата на хората“. Човечеството  е станало безплодно, за последните 25 години не е родено нито едно дете. Това означава, че няма човек по-млад от 25 години, и със смъртта на последния човек, ще настъпи краят на цялото човечество. Никой не умира от насилствена смърт, хората спокойно живеят живота си до самия край.

В какво, тогава? В какво изследователят, писателят или строителният инспектор може да видят поне някакъв смисъл от работата си?

Защо да се изграждат надеждни високи сгради, ако човечеството постепенно изчезва? Защо да пиша за някой?

Идеята на Шефкер е, че рядко в някой от нас знанието за ограничението на живота ни предизвика подобна реакция. Ние знаем, че ще умрем, а след смъртта може да няма нищо. Но това не ни пречи да считаме нашата работа за разумна като изследовател, писател или строителен инспектор. Защо ? Защото ние знаем, че животът ще продължи и след нас.

И обратното, ако знаем, че целият свят ще се срине, ситуацията се променя драстично. Ние можем да празнуваме, да обичаме,  да си признаваме и да търсим прошка, докато все още можем, но върху всичко това ще лежи изцяло различен печат от тъга и меланхолия, несравним с мислите за нашата собствена смърт?

Нашата смъртта не прави живота безцелен, но изглежда, че смъртта на света отнема смисъла на живота.

В продължение на векове ни  предлагаха различни идеи за това какъв е смисълът на живота. И ако оставим религиозните възгледи настрана, в началото на списъка  отдавна са стремежа към най-висше усещане за собственото ни щастие, постигане на собствена изгода и предаване на нашите гени на следващото поколение.

Рядко в този списък може да се видят мисли за бъдещето, за това, че приемствеността на човешкия живот сама по себе си дава смисъл на живота. За това,  че смисълът на живота ни тук и сега произтича от бъдещето, от  неродените поколения, от възможността да живеят на същата планета.

Британският философ Mary Midgley подчертава важността да се грижим за бъдещето. В едно есе, в което тя размишлява върху задължението на човека към себе си, тя иска от нас да си представим създадения от  Даниел Дефо Робинзон Крузо на неговия остров.

В романа  горите на зеления остров са пълни с живот, синьото море е пълно с риба. Островът разполага с всичко необходимо за живота на Крузо.

Той обаче си прави сал и отплава от острова. Но преди това той пали острова. Той изгаря, а животът на него умира. Ако пътуването бъде за Крузо неуспешно, той няма да  има къде да се върне.

Така че кое е, според Midgley, отговорността на човека към себе си? Да не унищожава структурите, осигуряващи живота. Да се гарантира приемственост.

Чували сме много пъти, че  наш дълг към бъдещите поколения е грижата за света. Тези, които все още не са родени, чакат от нас отговорност за това, те да са  състояние да живеят на нашата планета.

Но ние, които живеем тук и сега, също се нуждаем от  бъдещите поколения. Ако тях го няма, тогава на  нас нищо не ни остава.

Оригинална публикация : Helsingin Sanomat