Дилма РУСЕФ била партизанка и ограбвала богатите

Дилма РУСЕФ, бивш партизански командир, сега кандидат за президент на Бразилия  от български произход: „Ръководих обир на 2,5 млн. долара“.

Дилма Русеф е родена на 14 декември 1947 г. в град Белу Оризонте. Баща й – Петър Русев – е от български произход. След училище Дилма Русеф се мести в Рио де Жанейро, а оттам – в Сао Паулу. Там тя ръководи лявата партизанска групировка „Палмарес“. Лежи 3 г. в затвора. Излязла на свобода, Русеф завършва икономика. Била е секретар на финансите в град Порту Алегре и министър на мините и енергетиката на щата Риу Гранде ду Сул. На 1 януари 2003 г. оглавява федералното министерство на мините и енергетиката на Бразилия.

Едно нейно интервю препечатваме от сайта http://www.hispanoperiodistas.com/, а самото интервю Русеф е дала за в. Труд през 2004 г.

– Г-жо Русеф, бихте ли разказали за баща си?
– Той се казваше Петър Стефанов Русев. Знам, че през 20-те години на ХХ век е бил свързан с комунистическата партия в България. Живял е в София. През 1929 г. е напуснал България по политически причини и е отишъл във Франция. Там баща ми е живял близо 15 години. В края на Втората световна война, през 1944 г., се е отправил към Аржентина, а след това – към Бразилия. Първо е работил за германската компания „Манесман“. Оженил се е за майка ми Дилма Коимбра Силва. Днес тя е на 81 г. Аз нося нейното име. Имам брат Игор, роден на 1 януари 1947 г. Най-малката ми сестра Жана, родена през 1951 г., почина твърде млада – само на 26 години.
Но имам и полубрат в България, с когото никога не сме се виждали. Той е от първата съпруга на баща ми. Казва се Любен Камен и живее в София.
– Какво си спомняте за баща си?
– Той беше личност със силен характер, много образован. Четеше много книги. Почти всичко, научено в детството ми, го дължа на него. Бях само на 15 години, когато татко почина. Той беше симпатизант на левицата – комунистите, социалдемократите и други партии с подобна ориентация. Доколкото знам, преди да се сдобие с деца, той е помагал на левите. Но след това се е отдал на бизнеса и семейството.
Татко стана строителен предприемач. Слава Богу, че не доживя идването на военните на власт през 1964 г. Отиде си две години по-рано от инфаркт.
Но ще ви кажа и нещо много любопитно. Баща ми беше близък с поетесата Елисавета Багряна. Тя ни гостува през 1960 г., когато бе на конгреса на международния ПЕН клуб в Рио де Жанейро. След това Багряна живя цял месец в дома ни в Белу Оризонте.
– Научихте ли български покрай баща си?
– Разбирах малко, но след като почина, не съм имала възможност да говоря. Преди два месеца бях в Бон, Германия, на международната конференция „Възобновяеми енергийни източници 2004“. И там се запознах с българския ми колега Милко Ковачев. Седяхме един до друг, така бяхме подредени, тъй като по азбучен ред България е веднага след Бразилия. И разбирах някои думи, които той разменяше с членовете на своята делегация.
– Идвали ли сте досега в България?
– Не, но мисля, че ще я посетя догодина. И се надявам тогава най-после да видя брат ми.
– Разкажете за партизанското ви минало.
– Както знаете, през 1964 г. в Бразилия бе извършен военен преврат. На власт дойде жестока диктатура. Тогава живеех в Сао Паулу. Младежите масово влизаха в леви групировки. Аз основах и оглавих „Палмарес“. Така се е наричала организацията на негрите в Бразилия, създадена през XVII век за борба срещу робството. Макар повечето от нас да бяха бели, ние напълно споделяхме тези идеи на нашите чернокожи братя – свобода, равенство и справедливост.
– Името ви се свързва с обира на 2,5 милиона долара от резиденцията на губернатора на щата Сао Паулу. Как извършихте тази акция?
– Първо искам да уточня, че аз лично не съм участвала в акцията, макар да я ръководих. Така че не мога да ви разкажа как точно бяха отмъкнати парите. Но обирът бе дело на ръководената от мене група, така че изцяло нося политическа отговорност. Това стана през 1969 г. Губернаторът Адемар де Барос бе протеже на хунтата. Той беше един от най-корумпираните хора в Бразилия. Тези пари бяха откраднати от народа.
Де Барос имаше любовница на име Ана Каприльоне. Един от моите хора обаче бе неин племенник. Така научихме къде губернаторът крие парите.
– Какво направихте с милионите?
– С част от парите, може би една трета, подпомогнахме бразилци, които хунтата принуди да емигрират в чужбина. Останалата сума за съжаление режимът си я върна, след като залови повечето от нас след година.


– Как ви хванаха и какво се случи по-нататък?

– Заловиха ме при една от многото полицейски хайки. Първо ме откараха в една казарма. Измъчваха ме жестоко. Най-много обичаха да пускат ток. И до днес имам белези от тези изтезания. Военен трибунал ме осъди на три години затвор. Излязох през 1973 г. Вече други хора се включиха в нелегалните организации.
Аз започнах да следвам. Преселих се в Порту Алегре, столицата на щата Риу Гранде ду Сул. Омъжих се, родих дъщеря ми Паула. Сега съм разведена.
Същевременно режимът постепенно се демократизира. Повечето  бивши партизани влязоха в лявото Бразилско демократично движение. Военните окончателно си отидоха през 1985 г. Сега съм член на Партията на трудещите се. От нея е и президентът Инасиу Лула.
– Как се ръководи министерството на мините и енергетиката в петата по територия и население държава в света?
– На първо място трябва да реализираме програмата „Ток за всеки“. Бразилия има население от 180 милиона души. От тях 12 милиона, или повече от една цяла Унгария, и до днес живеят без ток. Това е ужасно. Много от тези хора живеят в бедния североизток. Важното е да се изградят далекопроводи и те да заживеят нормално. Бразилия е една от малкото страни в света, където се използва възобновяемо гориво. Много от колите у нас се зареждат не с бензин, а с етилов алкохол, получен от преработката на захарна тръстика. Така хем опазваме околната среда, хем пестим енергия.

Повече за Дилма Руссеф можете да прочетете ТУК.

ОТВЪД РЕАЛНОСТТА

Последвайте ни в Телеграм

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *