Иде ли краят на престъпния член 417 от ГПК?
Водещото заглавие и подзаглавието на настоящия коментар може да се възприемат като оксиморон: хем има престъпления/измами, хем са извършени по закон. За съжаление , в оксиморонската държава България подобни взаимноизключващи се противоречия са честа практика. Такъв е случаят със скандалния член 417 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) , влязъл в сила преди осем години. Той закрепва в българското законодателство
следния правен и институционален абсурд:
банката има едностранно право , въз основа само на извлечение от счетоводните си книжа, да се снабди от съда със заповед и да пристъпи към преки/силови действия за изземване на имущество, запориране на сметки и заплати и прочее своеволия над свои клиенти.
Такива са нарочените за „неизправни“ длъжници-кредитополучатели.
После в действие влиза частен съдебен изпълнител, който незабавно прилага присъдата (пардон-заповедта). Като връх на беззаконието банките са създали свои фирми-колектори на дължими суми от клиентите – далеч преди съда да е издал заповедта, параван на беззаконието. Както и да се регистрират и представят пред публиката, въпросните фирми са тип“ бухалки“ – любимото средство за сплашване, прилагано от мутромафията.
Какво право на защита има набеденият, заплашван и тероризиран кредитополучател? Само едно – да оспорва постфактум постановената заповед. Което не спира изпълнението, а единствено създава задължение кредиторът да образува исково производство, за да докаже дали искът му е основателен. Познайте чии аргументи ще имат по-голяма доказателствена сила пред съда: на обиграния кредитор, притежаващ свое лоби сред магистратите, или на попадналия в клопка, финансово необразован и наивен длъжник.
По-горе определих въпросната уредба на ГПК като юридически абсурд. Не става дума обаче за безобиден, а засоциално опасен абсурд – не само защото нарушава конституционното право на гражданите да търсят и получават съдебна защита; но и защото
придобилият печална слава чл. 417 влиза в директно противоречие с европейските регулации,
имащи за цел предотвратяване на неравноправни клаузи в потребителските договори (Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. ); в сегашния си вид чл. 417 от ГПК нарушава и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС.
Проблемът е, че абсурдът е продукт на грижливо подготвена, лобистки/съзнателно прокарана правна уредба, а не на юридическа грешка. И да има такава, „грешката е вярна“ – тоест, направена е преднамерено и в интерес на банките-кредитори.
Дотук не казвам нищо ново. Не съм първият, нито ще бъда последният коментатор, който се опитва да привлече вниманието на националните и европейските институции към крещящите нарушения, които допуска легислатурата в България: първо, на правилото, че европейското законодателство има примат пред българското; второ, че субектите на договорните отношения, в т.ч. тези с финансово-икономически характер, трябва да са равноправни (в противен случай би следвало да са нищожни!) .
Цели осем години, откакто банките и техните парламентарни лобисти прокараха члена-убиец на банкови клиенти, всякакви опити да се промени дискриминационната правна уредба в ГПК останаха бесуспешни. В лобистките мрежи на банките попаднаха депутати от всички парламентарно представени партии, с изключение на националистите от Патриотичния фронт и Атака! Само преди месец БГ-парламентът се отметна от своя вот, даден на първо четене и остави непокътнати клаузите от чл. 417 да действат изцяло в полза на банките-кредитори. Така на практика върховната законодателна власт постанови, че измамите спрямо длъжниците са легитимни, закриляни от закона –каквото и да казват европейските директиви и напук на тях. В този смисъл българският парламент предостави на банките-повечето чуждестранни-правото на екстериториалност. У нас те могат свободно да прилагат практики, които в другите страни от евросъюза са забранени и се преследват от закона!
Междувременно в медийното пространство се промъкна една новина, която възроди надеждите на хилядите пострадали банкови клиенти, че има правда на този свят. Става думаза съобщението, че
ЕК е задвижила преписката относно жалбата на Гражданско движение „Д.Н.Е.С“
Тя е срещу действията на банките, частните съдии изпълнители и другите облагодетелствани лица (вкл. мутри и банкстери) , използващи чл. 417 от ГПК като „юридическо“ основание за нарушаване на основни човешки права, които са обект на правна защита в ЕС. Информацията, която най-напред се появи в БГНЕС, беше поднесена от адвокат Десислава Филипова, ангажирана изцяло с каузата на измамените банкови клиенти.
Както можеше да се очаква в оксиморонна България, срещу нейното тълкуване на преписката с ЕК (за съжаление – звучащо на моменти твърде емоционално) се надигна вълна от опровержения и пристрастни интерпретации. На пресконференция в Брюксел беше направено изявление, което очевидно имаше за цел да успокои страстите и да тушира евентуални действия от страна на засегнатите български потребители. На въпрос на журналист „Открита ли е процедура за нарушиение срещу България?“ зам.говорителят на правната секция на ЕКг-жа Мина Андреева отговар , че процедура не е открита; предполагала обаче, че гражданин на България е получил писмо-отговор на запитване, което било стандартна практика. Само че такъв рутинен отговор е получен още през 2014 г.; новият момент сега е, че гражданите и правозащитниците са информирани надлежно докъде е стигнала ЕК в проучването на техните сигнали и жалби.
Всъщност, каква е истината? На този въпрос следва да се даде коректен, фактологично доказуем отговор. Единственият начин да се случи това е да се проучи внимателно, дори графологично, съдържанието на всички всички документи (жалби,запитвания, уведомителни писма и др.), които се разменят от година и половина насам между българските правозащитници и брюкселските институции. Такава е и целта на по-нататъшното ми изложение. В него проследявам хронологията и фактологията на епистоларното общуване между жалбоподатели и жалбополучатели, ползвайки копия от оригиналните документи.Какво установих?
Факт №1: Жалбата е подадена и приета от ЕК за допустима.
Такъв е първият, неоспорим резултат от проточилата се преписка между гражданските организации от България и институциите от Брюксел. За това говорят:
официално изпратената на 27.1.2014 г. жалба, подписана от адвокат Десислава Филипова и Анжелика Цокова (Председател на Гражданско движение Д.Н.Е.С. ) . Жалбата е придвижена чрез Център „Образование за демокрация“ на 5 февруари същата година ;
приетата и регистрирана жалба под номер CHAP (2014)00684 , за което г-н Красимир Лойков, директор на Център „Образование за демокрация“, е уведомен със специално писмо от Комисията, подписано от г-жа Вероника Манфреди, зав. Отдел (28.3.2014);
Факт № 2. Брюксел бави отговора, но в крайна сметка реагира.
На 28.7. 2015 г. адвокат Десислава Филипова получава дългоочаквания отговор от Европейската комисия( Дирекция „Общо право и потребители“). Текстът на писмото е нюансиран и интересен, прочетох го внимателно няколко пъти. Какво научих от въпросното писмо?
Първо, че то е доста закъсняло, което поражда въпрос :“Защо?“. Допускам, че забавянето е случайно и непреднамерено. Датата на изпращане е 16 месеца след като жалбата за нарушенията във връзка с чл.417 от ГПК е приета за допустима и регистрирана от ЕК. Неприятно, но е факт:
не друг, а самата Комисия не спазва установените добри практики.
Според неписаните правила тя е била е длъжна да реагира не по-късно от 12 месеца от датата на регистрацията, но не го прави. Разбира се, както се полага на възпитани хора, г-жа Вероника Манфреди, шеф на отдел, се извинява за просрочието. Благодарни сме и на този жест, рядко срещан по нашите земи.
Второ, брюкселските експерти прилежно уведомяват адресата на каква фаза се намира преписката, какво предстои да се случи и какви са неговите права.
Именно тук стигаме до същността на спора: има или няма открита процедура от ЕК срещу българската държава за нарушения на европейското право? От текста на писмото на г-жа Манфреди и своевременно изпратеното „Обяснение на процедурата за несъответствие с Европейското право“ става ясно, че казусът с жалбата на българските потребители вече се намира на Фаза-2, обозначена като „Стъпки в процедурата за нарушения“ (Фаза -1 е вече премината; тя се състои в проверка на фактическите и правните твърдения, използвани в жалбата).
Тъкмо в този процедурен ред на размяна на документи е настъпило разминаване в тълкуванията, които дават адвокат Филипова и представителите на ЕК в София и Брюксел. В какво се състоят различията?
>Говорещите от името на ЕК са прави, че де юре няма открита процедура за нарушения;
>Адвокат Филипова също е права (колкото и странно да звучи това)!
Ако прочетем ред по ред писмото от Брюксел до нея, ще се убедим, че след като е допуснала жалбата, ЕК фактически е навлязла в проучвателна фаза; която всъщност е преддверие към откриването на процедура; нещо повече, в споменатото писмо се посочва, че Комисията обмисля да осъществи формален контакт със засегнатата държава-в случая България. Кога и как точно е станало това, предстои да узнаем.
Преведен на достъпен език, словесният/правен спор означава, че се намираме
пред прага на откриването на дългоочакваната процедура.
Образно казано, Комисията е полуотворила вратата, но не е преминала в съседното помещение, където се изготвя т.нар. “letter of formal notice” и се поставя срок за отговор от страна на българските власти. Ако те не реагират адекватно,Комисията може да реши да отнесе казуса до Съда на Европейския съюз.
А сега – най-важният процедурен и политически момент: какво ще реши Европейската комисия? Тук вече навлизаме в сферата на хипотезите?
Брюкселската дилема: ще се стигне ли до Факт №3?
Без съмнение, ЕК се намира пред нелек избор:
Ако открие процедура за нарушения, поставя българската държава в трудна ситуация, която може да завърши с нейното осъждане от съда в Люксембург и да породи вълна от тежки компенсации, които трябва да се платят на измамените граждани, клиенти на привилигерованите банки;
Ако отхвърли жалбата на потребителите и се довери на интерпретациите от официалните институции в България относно скандалния член 417 от ГПК, ще стане ясно за пореден път, че защитата на праваата на гражданите- потребители в ЕС е игра с много неизвестни и с един предопределен изход: банките винаги са прави!?
Вярно е , че българският случай е твърде драстичен, защото не друг, а законодателят е постановил те (банките )да разполагат с ексклузивното право да събират силово, без адекватна съдебна процедура едностранно калкулираните задължения; и без гарантирано право на защита на кредитополучателите от евентуални измами.
А те са неоспорим факт: на десетки хиляди потребители и техните семейства бяха отнети основни жилища, бяха блокирани техни банкови сметки и заплати, бяха прехвърлени задължения върху нищо неподозиращи наследници и т.н. Тоест, в неоколониалния банков свят българите са заставени да плащат не само със собственост, но и с кариерата и дори с живота си задължения, които се определят по извънсъдебен път и непазарно, т.е. произволно, от кредиторите. Статистиката на прогонените български семейства от техните домове, на емигриралите в чужбина, на самоубийствата заради дългове, на разводите и разсипаните семейства е пълна с потресаващи случаи.
Ще впечатлят ли те брюкселските чиновници? Налице са няколко допълнителни симптоми, че този път еврокрацията може да застане на страната на обезправените потребители:
На първо място, от адвокат Десислава Филипова е поискано официално да даде съгласие нейното име и преписката да се освободят от клаузата за конфиденциалност. Съгласието е дадено, което личи от писмото на българският правозащитник до г-жа Моника Манфреди, изпратено на 31 юли т.г.
На второ място, в друга преписка с ЕК, инициирана от българските правозащитници по повод банковите измами на клиенти, получили ипотечни кредити в швейцарски франкове, четем дословно следното(цитирам) : „Комисията извършва оценка на това дали българското законодателство и съдебни практики изцяло са в съответствие със съдебната практика на Съда (в Люксембург-КП) във връзка с Директива 93/13/ЕИО. Комисията няма да се поколебае да предприеме по-нататъшни действия, ако е необходимо“(край на цитата).
На кого да се доверим: на този писмен документ, изпратен на 17 юни, 2015 г. от Генерална дирекция „Финансова стабилност, финансови услуги и съюз на капиталовите пазари“ до българското „Сдружение за защита правата на потребителите“( с председател Доротея Ангелова); или на „предположението“ за стандартен отговор на запитване от български гражданин, изказано на пресконференция от зам.говорителя Андреева.
Аз лично приемам за достоверна първата опция. Обясненията и ангажиментите, поети в официалното писмо на Генералната дирекция, подписано от г-н Ерик Ноотбум ми дават основание да мисля, че
българските граждани и правозащитници запазват своя шанс –
да се преборят с престъпния член 417 от ГПК.
Пуническата война между склонните към измама кредитори и тероризираните потребители, започнала преди осем години , може да приключи след година- две. При едно условие: че усилията на няколкото групи правозащитници, които намериха кураж да се опълчат срещу престъпните банкови закони у нас, намерят подкрепа сред всички потърпевши и всички заплашени от измамите с кредитните практики. А те, заедно със семействата им, са стотици хиляди.
