Наскоро известният чужд гражданин и по стечение на обстоятелствата 4 години премиер на България С. Станишев заплака. Плачът му бе на чужд гроб и с чужди сълзи. Станишев ароматизира и без това смърдящата кочина, наречена българска журналистика. С тревога забелязал, че медиите у нас не били свободни!
Доста хора, които гледат телевизия, четат вестници, слушат радио, не знаят, че тези термини са напълно еякулирали откъм съдържанието журналистика. Нима журналисти могат да бъдат наречени слугите в медийните империи на Ирен Кръстева и Д. Пеевски, в корпорацията на Кр. Гергов, или пък екс-ВАЦ –овете, сега попаднали под крилото на Л. Павлов?
В тези кръжоци по интереси има всичко друго, но не и журналистика, поне в оня вид, който можем да прочетем сега.
Нещата са дотам изчистени, че корпоративните ратаи, кой знае защо наречени “журналисти”, все още се обличат в тази мисловно-пожелателна форма.
Нима очаква някой от тези конспиративни бърлоги да излезе истината? Да, истината излиза. Но през задния изход на авторите. И винаги истината, но не цялата истина.
В едно обаче Станишев е прав, медии в България няма. И това е тенденция не само у нас, а в цял свят. Глобализирани чичковци като Рокфелер, Сорос, и прочее световни олигарси, така са измислили нещата, че истината ще е последното нещо, което ще търси все по-огладняващият глобализиран човек.
За разлика от другите държави, в които т.н. демокрация сега се срива пред очите на изумените и невярващи хора, то ние бяхме оглозгани още от самото начало на “прехода” .
За един оскотяван народ, чийто кумири са чалга-звездите и бандитясалите политици, истината е последна грижа.
Засега обаче.
